— Не и точка! — натърти Хари. — Вярно, преди години не се върнах да те взема от Мейн, но сега изплатих дълга си — от Ню Йорк до Рим, Комо, Беладжо, та чак дотук, където и да сме в момента… Е, най-сетне имам тая възможност… и смятам да те измъкна час по-скоро. Никакъв Рим. Женева… Ще се опитам да стигнем дотам и да се предадем на Международния червен кръст. Ако вдигнем шум, надявам се това да ни осигури известна защита.
Хари рязко пристъпи към вратата. Хвана дръжката и се озърна към Дани.
— Пет пари не давам за нищо друго, братко мой, просто
Той се втренчи в Дани, за да види дали е разбрал. После отвори вратата и прекрачи навън.
— Винаги съм бил същият! — впи се в гърба му като нож гласът на Дани.
Хари застина на място. Когато се обърна, Дани го гледаше право в очите.
— Тринайсетият ти рожден ден. Видя го изписан с тебешир върху една скала сред гората, когато се връщаше от училище все по същия заобиколен път. Никога не ти се прибираше у дома, особено през онзи ден.
Хари усети как коленете му омекват.
— Значи
— Това беше подарък, Хари. Друго нямах какво да ти дам. Трябваше да повярваш в себе си, защото само това ни оставаше. И ти повярва. Избяга с моя подарък. Изгради живота си върху него. И свърши страхотна работа… — Погледът на Дани танцуваше изпитателно по лицето му. — Да стигна до Рим е по-важно от всичко друго, Хари… Сега аз се нуждая от подарък… И само ти можеш да ми го дадеш.
Сякаш цяла вечност Хари стоя неподвижно. Дани бе бръкнал в тестето, за да извади единствения останал коз. Най-сетне Хари пристъпи назад и затвори вратата.
— Как, по дяволите, ще стигнем до Рим?
— Ето…
Дани взе от нощното шкафче голям плик и изтърси отвътре две дълги бели пластини с изписан върху тях черен номер
— Номер за ватиканска кола, Хари. Дипломатически. От най-първите. Никой няма да спре кола с такъв номер.
Хари бавно надигна глава.
— Каква кола? — попита той.
С равините беше свършено, пак идваше ред на свещениците. Отново в ролята на отец Джонатан Артър Роу от Джорджтаунския университет, Хари вървеше по оживените улици на Лугано и търсеше сивия мерцедес, който отец Бардони трябваше да е паркирал на Виа Томазо, малко над железопътната гара.
Следвайки указанията на Вероника, той се изкачи със зъбчатата железница до Пиаца дела Стационе, после прекоси гаровия площад и влезе в чакалнята. Стараейки се да не гледа хората, той вървеше с приведена глава през тълпата пътници и търсеше откъде да прекоси коловозите, за да стигне до стъпалата нагоре към Виа Томазо. Мислеше как да стигнат до Рим, без да ги хванат. И какво да прави с Елена. Затова се оказа съвсем неподготвен за гледката, която го посрещна зад един вътрешен ъгъл в чакалнята.
От тълпата насреща му изведнъж изникнаха шестима униформени полицаи, бързащи към току-що спрелия влак. Но го стреснаха не толкова полицаите, колкото техните спътници — трима затворници с вериги и белезници. Вторият от тях, точно срещу Хари, бе Херкулес. С белезниците изглеждаше почти невъзможно да ходи с патерици, но все пак някак се справяше. Сетне той видя Хари и погледите им се срещнаха. В същия миг Херкулес извърна очи, да не би полицаите да забележат човека сред тълпата и да се зачудят откъде познава затворника. После цялата група отмина и Херкулес заедно с другите изчезна във влака.
След малко Хари видя през стъклото как един полицай поема патериците на джуджето и му помага да се настани на седалката. Устреми се натам през навалицата покрай вагона. Херкулес го видя отдалеч и бързо поклати глава, после се загледа настрани. Прозвучаха гаровите камбанки.
Влакът напусна перона с швейцарска точност. Отиваше на юг, към Италия.
Замаян, Хари се завъртя и продължи да търси стъпалата към Виа Томазо. Всичко бе траяло не повече от шейсет секунди. Преди малко Херкулес изглеждаше блед и примирен, докато видя Хари, сетне изведнъж се преобрази в опита си да го предпази. Макар и само за миг бе намерил отново цел в живота.
И докъде бе стигнал в крайна сметка? Да държи между пръстите незапалена цигара. После от време на време да я пъха за минута-две в ъгълчето на устните си. Но по-нататък няма да стигне, зарече се Роскани. Каквито и тревоги или разочарования да го тормозеха, нямаше да драсне кибрита. За всеки случай той измъкна тържествено от джоба си кутийката, извади клечка, после изсипа останалите в пепелника, драсна клечката и я пусна върху тях. За момент го обзе съжаление, после бързо грабна разпечатките от телефонната компания. Тук бяха подредени по дати и часове всички разговори с кабинета на майка Фенти от взривяването на автобуса за Асизи до днес. Общо тринайсет дни.
