Палестрина стоеше до прозореца в библиотеката си и гледаше към тълпите, които все още изпълваха площада Свети Петър, за да се насладят на красотата му в последните часове на деня.
Обърна се и огледа кабинета. От бюфета зад писалището мраморната глава на Александър се взираше във вечността и Палестрина усети неволна завист към нея.
После той рязко прекрачи към бюрото, седна и взе телефонната слушалка. Освободи линия, натрака един номер и зачака, чувайки как обаждането автоматично се прехвърля от Рим към Милано, после към Хонконг и най-сетне стига до Пекин.
Бръмченето на клетъчния телефон събуди Чън Ин от дълбок сън. На третия сигнал той вече бе скочил от леглото и стоеше гол сред тъмната спалня над магазина за цветя.
— Да — каза той на китайски.
— Имам поръчка за утринна доставка в страната на рибата и ориза — изрече на същия език електронно изменен глас.
— Разбирам — отвърна Чън Ин и изключи телефона.
Палестрина остави слушалката да се плъзне на място, после бавно извъртя стола и отново погледна мраморното лице на Александър. Бе използвал приятелството на Пиер Веген с Ян Йе — чрез небрежни въпроси за живота, роднините и приятелите на банкера, — за да избере второто езеро. Плодородната област с мек климат и процъфтяваща индустрия, наричана „страна на ориза и рибата“, беше на юг от Нандзин — само няколко часа път с влак за отровителя Ли Уън. Езерото се наричаше Тайху. Градът — Уси.
Хари се взираше в огледалото и усещаше как мерцедесът послушно ускорява, оставяйки контролния пункт далеч назад. В нощта все още се виждаше сиянието на живачните лампи, червените светлини на спрели автомобили, скупчените армейски камиони и бронирани полицейски коли. Това беше най-сериозната проверка досега — на два часа път след Милано. За разлика от Киасо, където просто им махнаха да минават, тук трябваше да спрат и от двете страни се приближиха въоръжени войници. Но внезапно един офицер посочи номера на колата, озърна се към свещениците отпред и бързо направи знак да продължават.
— Ама че си дръвник, братче — ухили се Дани, когато бяха на безопасно разстояние и отново ги обгърна мрак.
— Защо? — изненада се Хари. — Само защото му кимнах да благодаря?
— Да, само защото му кимна да благодариш. — Дани погледна Елена и пак се усмихна. — Ами ако му беше скимнало да ни спре? Тогава?
Хари се озърна към него.
— Тогава щеше да му обясниш цялата проклета история и защо отиваме в Рим. Току-виж, пратили и войската с нас…
— Войската няма да влезе във Ватикана, Хари… Нито италианската, нито която и да било…
— Тъй де — кисело промърмори Хари. — Тая работа е само за теб и отец Бардони.
Дани кимна.
— Да, само за мен и отец Бардони.
Палестрина слезе от задната седалка на мерцедеса и закрачи през мъглата. Един от хората на Фарел вървеше пред него, хвърляйки подозрителни погледи из пустата улица. Той прекоси тротоара, отвори вратата на църквата, после се отдръпна и ватиканският държавен секретар влезе сам.
Под кънтящия свод Палестрина пристъпи към олтара, прекръсти се и коленичи да се помоли до единствения човек в църквата — жена в черно с молитвеник в ръцете.
— Много време мина от последната ми изповед, отче — каза тя, без да го поглежда. — Мога ли да се изповядам пред вас?
— Разбира се.
Палестрина пак се прекръсти и стана. После двамата с Томас Кайнд тръгнаха към мрачните очертания на изповедалнята.
Роскани се спусна по стъпалата и излезе на улицата. Беше брадясал, грохнал и костюмът му приличаше на хармоника. Чувстваше се толкова изтощен, че едва намираше сили да мисли. Но най-вече се чувстваше ядосан и уморен да слуша лъжи, особено от жени, които поне на вид изглеждат съвсем почтени. Първо майка Фенти, а сега в Лугано художничката Вероника Вакаро, атеистка на средна възраст, която се кълнеше, че не знае нищо за бегълците.
На полицейската хеликоптерна площадка в Лугано го посрещна старшият следовател, който пръв бе разговарял с Вероника Вакаро. Описа му целия разпит и резултата от обиска на дома й. Не бяха открили никакво доказателство, че къщата е била посещавана по време на краткото отсъствие на синьора Вакаро. Съседите обаче твърдяха, че вчера около пладне са видели за малко пред входа бяла камионетка с някакъв надпис. А две момчета разказваха, че снощи извели кучето на разходка под дъжда и на излизане забелязали отпред сива кола — мерцедес, гордо заяви по-голямото. Но когато се върнали, вече я нямало. Колкото до синьора Вакаро, тя си имаше желязно алиби: била излязла на туристически поход из Алпите да скицира пейзажи и се прибрала броени минути, преди да нахълта полицията.
