Ден за изповед полностью

Елена стоеше на прага на стаята си — точно срещу спалнята, която споделяха Хари и Дани. Беше облечена с тънка памучна нощница. Откъм хола в края на сумрачния коридор долиташе мощното хъркане на Херкулес, заспал върху дивана.

Хари пристъпи по-близо.

— Не искам да идваш с нас — тихо каза той. — Тримата с Дани и Херкулес ще се справим.

— Херкулес си има задача. Някой трябва да вози отец Даниъл с количката, а ти не можеш да бъдеш на две места едновременно.

— Елена… опасно е, всичко може да стане…

Светлината на нощната лампа в стаята прозираше през нощницата й. Отдолу нямаше нищо. Тя пристъпи към него и Хари видя как заоблените й гърди се надигат и спадат при всяко вдишване.

— Елена, не искам да идваш — натърти той. — Ако нещо се случи…

Елена леко притисна устата му с пръсти. Почти в същия миг пръстите плъзнаха надолу и тя докосна устните му със своите.

— Имаме настоящето, Хари — прошепна тя. — Каквото и да се случи, все още имаме настоящето… Не го изпускай, обичай ме…

1:40

Дани пак погледна часовника върху нощното шкафче. Бяха минали петнайсет минути. Нямаше представа дали е задрямал през това време. Току-що Хари дойде да си легне. Преди повече от час бе отишъл да провери батериите. Кой знае къде се бе губил толкова дълго. Сигурно при Елена.

Още от Беладжо усещаше как между него и нея се трупа напрежение и знаеше, че рано или късно то трябва да избухне. Монашеското расо нямаше значение. Когато Елена дойде да се грижи за него в Пескара, Дани почти веднага разбра, че не е от жените, способни да се задоволят с тихия, самовглъбен манастирски живот. Дори и в най-дивите си фантазии не би очаквал тя да се влюби тъкмо в брат му. Но сегашните обстоятелства — той се ухили в мрака — далеч надхвърляха най-безумните му фантазии. Да, безумни — усмивката му внезапно посърна — и ужасно, ужасно трагични. Пред погледа му отново изплува човекът с пистолета в автобуса за Асизи. Отново усети експлозията. Спомни си огъня, писъците, хаоса, премятането на автобуса. Спомни си как инстинктивно скочи и натъпка документите си в джоба на убиеца. Изведнъж този спомен отмина и той вида Маршано зад телената решетка на изповедалнята, чу измъчения му глас: Благослови ме отче, защото съгреших…

Дани рязко се завъртя, притисна глава върху възглавницата и се помъчи да прогони останалото. Но не можеше. Помнеше всичко дума по дума.

Адриана се размърда от шума и надигна глава. Итън излезе от колата, приглади бежовото си лятно сако и тръгна по тротоара към автомобила на Скала. Тя го видя как заобиколи светлото петно под една улична лампа, без да откъсва очи от мрачния силует на отсрещния жилищен блок, после изчезна в сенките. Адриана веднага погледна оранжевата светлинка на часовника върху таблото и се зачуди колко време е спала.

2:17

След малко Итън се върна и седна до нея.

— Там ли е Скала? — запита тя.

— Седи в колата и пуши…

— Тъмно ли е в коридора?

— Тъмно е. — Итън се вгледа в нея. — Заспивай. Ако стане нещо, ще разбереш.

Адриана се усмихна.

— По едно време си мислех, че те обичам, Джеймс Итън…

Итън пак се загледа към сградата.

— Не обичаше човека, а службата…

— И човека, и службата, поне отначало.

Адриана придърпа тънкото джинсово яке и се сгуши на седалката. Дълго гледа как Итън наблюдава сградата, докато накрая се унесе.

Пекин, Китай, все още 17 юли, петък, 9:40

— Джеймс Хоули. Американски, инженер хидробиолог — каза Ли Уън на китайски. Обливаше се в пот, а устата, му бе пресъхнала. — Той… той е от Уолнът Крийк, Калифорния. Даде ми указанията. Аз… аз… не знаех какво представлява. Мислех… че е нов тест… за про… проверка на токсичните примеси…

Човекът с армейска униформа отсреща зад грубата дървена маса бе същият, който преди шест часа във Уси искаше от Ли Уън да си признае. Същият, който му сложи белезници, придружи го с военния реактивен самолет до Пекин и после до тази ярко осветена бетонна сграда във военната база, където кацнаха.

— Няма никакъв Джеймс Хоули от Уолнът Крийк, Калифорния — тихо каза военният.

— Не, има. Трябва да има. Аз не съм измислил формулите. Той ми ги даде.

— Повтарям… няма никакъв Джеймс Хоули. Това вече е проверено по документите, които ни даде.

Ли Уън усети как дробовете му се изпразват и изведнъж, осъзна, че през цялото време са го правили на глупак. Ако планът се провалеше, само той щеше да плаща.

— Признай!

Ли Уън бавно надигна глава. Зад мъжа отсреща имаше видеокамера и червената светлинка подсказваше, че всичко се записва. А зад камерата видя лицата на пет-шест униформени войници — военни полицаи или още по-зле, хора от Министерството на държавната сигурност.

Накрая той кимна и като гледаше право в камерата, разказа как бе пуснал „снежните топки“ — смъртоносния, неуловим полицикличен ненаситен алкохол — в системата за водоснабдяване. Надълго и с пълни научни подробности обясни формулата, за каква цел е била създадена и колко души се е очаквало да загинат.