— Чисто е — каза Скала, като влезе отново в хола и погледна Роскани. — От кухнята има изход към задното стълбище. Заключено е с резе. Ако някой се опита да се промъкне през покрива, ще трябва да счупи стъклото и да вдигне доста шум.
Роскани кимна, после огледа изпитателно Дани и се обърна към Хари.
— Херкулес е записан за прехвърляне в друг затвор. Има някакво объркване с документите… Искам го тук утре по същото време.
— Утре по същото време можете да приберете всички ни — каза Хари. — Какво стана с пистолета?
Роскани се поколеба, после рязко кимна на Скала. Скала разкопча сакото си, измъкна изпод колана полуавтоматичен пистолет и го подаде на Хари.
— Деветмилиметров парабелум калико. Шестнайсет заряда в пълнителя — каза той на английски със силен акцент. После извади от джоба си и втори пълнител.
— Серийните номера са изличени — безизразно изрече Роскани. — Ако ви хванат, не помните откъде го имате. Споменете ли какво е станало тук, ще отричаме твърдо, а на процеса ви чакат невъобразими неприятности.
— Срещали сме се само веднъж, старши инспекторе — отвърна Хари. — Когато ме прибрахте от аерогарата… Другите изобщо не са ви виждали.
Роскани плъзна поглед из стаята. Огледа Херкулес. Елена. После Дани и накрая Хари.
— Утре — каза той — товарният вагон от Ватикана ще бъде откаран на едно отклонение между гарите Трастевере и Остиензе. Временно ще го оставят там. През цялото време ще се движим след него. Когато локомотивът тръгне, идваме ние. Колкото до останалото… Съветвам ви да избягвате Фарел и хората му на всяка цена. Твърде много са и имат отлична връзка.
Роскани извади от вътрешния си джоб снимка 12х18 и я подаде на Хари.
— Това е Томас Кайнд преди три години. Не знам дали ще ви свърши работа, защото той променя външността си, както ние си сменяме дрехите. Чернокос, рус, мъж, жена… говори поне шест езика. Ако го видите, стреляйте, без да се замисляте. И продължавайте, докато умре. После бягайте. Нека Фарел да обере лаврите. — Роскани огледа стаята. — Отвън през цялата нощ ще има един от нас.
— Мислех, че ни вярвате…
— За в случай, че Томас Кайнд открие къде сте…
Хари кимна.
— Благодаря — искрено каза той.
Роскани отново огледа останалите.
— Buona fortuna — каза той и се обърна към Скала и Кастелети.
След миг вратата се затвори зад тримата полицаи.
Buona fortuna. Късмет.
Ли Уън изкриви лице от ослепителната лазерна светлина и се помъчи да отдръпне глава. Груба ръка го блъсна обратно.
Нямаше представа кои са тези хора. Нито пък къде се намира. Или как го бяха открили, докато се промъкваше към гарата през ужасената тълпа. Просто се мъчеше да напусне града след трескав спор с ръководството на водопречиствателната станция. Пробите, които бе взел на разсъмване, показваха тревожна концентрация на токсини от синьо-зелени водорасли — също като в Хефей. И той им го каза. Но единственият резултат от неговото предупреждение бе масово струпване на местни политици и здравни инспектори. Докато приключат със споровете и спрат водоснабдяването от езерото Тайху, бедствието вече беше в разгара си.
— Признай! — заповяда някой на китайски.
Груби пръсти отметнаха назад главата на Ли Уън и той видя над себе си лицето на офицер от Народоосвободителната армия, но веднага разбра, че не е само това. Този човек беше от Министерството на държавната сигурност.
— Признай! — повтори офицерът.
Изведнъж тласнаха лицето на Ли Уън към купчина листове, пръснати по масата пред него. Той се вгледа. Това бяха формулите, които получи в пекинския хотел от американския хидробиолог Джеймс Хоули. Носеше ги в куфарчето си, когато го арестуваха.
— Рецепти за масово убийство — изрече гласът зад него. Ли Уън бавно надигна глава.
— Нищо не съм направил — каза той.
Скала седеше и гледаше как жена му играе на карти с майка си. Децата му — на една, три, пет и осем години — спяха. Имаше чувството, че от месеци не си е бил у дома, и искаше да остане тук. Просто да слуша, как бъбрят жените, да усеща мириса на апартамента и да знае, че децата му са в съседната стая. Но не можеше. В полунощ трябваше да смени Кастелети пред апартамента на Виа Николо V и да изчака, докато Роскани пристигне в седем сутринта. После можеше да поспи три часа, преди да се срещнат в десет и половина, за да проследят как служебният локомотив влиза във Ватикана — и сетне излиза — през грамадната желязна порта в непристъпните стени.
Канеше се да иде в кухнята и да свари кафе, когато телефонът иззвъня. Тон бързо вдигна слушалката.
— Si.
— Хари Адисън е в Рим… — изрече гласът на Адриана Хол.
— Знам…
— Брат му е с него.
— Аз…
— Къде са, Сандра?
— Не знам…
— Знаеш, Сандра, не ме лъжи. Не точно сега, след толкова много години.
