Полковник Тука важно крачеше напред-назад и си личеше, че той е командващият. Незабавно засипа с въпроси Люк до студената пепел на лагерното огнище и му предаде мрачните факти. Енергичността му, граничеща едва ли не с шемет, насред цялото това нещастие разгневи Люк и рязко го върна тук и сега.
Той обаче не можеше да гледа оживеното лице на Тука, когато полицаят започна да описва местоположението на труповете и характера на раните им. Вместо това яростно впери поглед в предметите, които украсяваха небесносинята риза на полковника — еполетите, униформените знаци, тъмносинята вратовръзка със символичната игла.
Започна напълно да осъзнава ужаса. Тримата студенти и Джеръми били застреляни в бараката, сякаш екзекутирани. Студентката Мари била изнасилена и застреляна в една каравана. Елизабет Кутар — изнасилена и застреляна в друга.
Накрая Люк успя да погледне месестите устни на Тука.
— Ами Пиер? — тихо, почти шепнешком попита той.
— Кой е Пиер? — поинтересува се офицерът.
След като Люк му обясни кой е Пиер и че със сигурност е бил тук в неделя вечерта, Тука се развика на хората си, поиска обяснение за непълния брой трупове и им заповяда да претърсят отново лагера. Люк съобщи модела и цвета на колата на Пиер и един полицай беше изпратен да я търси.
Тука насила принуди Люк да влезе в бараката и да посочи какво липсва. Слава Богу, телата бяха покрити, но чаршафите не можеха да скрият кръвта.
— Господи — промълви Люк. — Господи. Кой би могъл да направи това?
— Наистина, кой? — повтори Тука. — Ще ги намерим, бъдете сигурен в това.
Всичко в бараката беше преобърнато. Компютрите бяха изчезнали заедно с научната апаратура, микроскопите и мониторите. Съдържанието на шкафовете за папки и чекмеджетата на бюрата бе изсипано на купчина и доколкото си личеше, нападателите я бяха запалили. Около четвърт от книжата се бяха превърнали в пепел или бяха силно обгорени.
— Защо им е било да горят папките? — вцепенено попита Люк.
Тука посочи обгорените остатъци.
— Може би са искали да унищожат постройката и да заличат следите си. Огънят явно е загаснал сам. Тези дебели корици трудно се запалват. Няма следа от запалителни вещества. Драскаш клечката, запалваш огъня, бягаш и той изгасва. Това се е случило според мен.
Един жандармерист надникна в бараката.
— Колата я няма, полковник.
— Тогава къде е този Пиер? Каква е фамилията му, професоре?
— Берева.
— Що за име е това?
— Той е от Сиера Леоне.
— Аха — подозрително рече Тука. — Значи е африканец.
— Не, французин е — отвърна Люк.
На лицето на Тука се появи нещо като усмивка.
— Е, ще трябва да открием Пиер Берева. Имате ли номера на мобилния му телефон? Можете ли да му се обадите?
Телефонът на Люк беше изключил. Използва телефона на полковника, но без резултат. Внезапно погледна към своето бюро. Чекмеджетата бяха преобърнати.
— В онова чекмедже държахме резервния ключ за пещерата.
— Вижте дали ще го намерите — подкани Тука. — Но си сложете ръкавици, ако обичате. — Посочи кутия с хирургически ръкавици, оставени от следователите. — Заради отпечатъците.
Люк започна да рови из папките.
— Колко ключа имахте? — попита Тука.
— Два. Моят беше у Пиер.
— А, отново Пиер.
След дълго търсене Люк обяви, че резервният ключ липсва.
— Мисля, че не е зле да проверим пещерата — каза той.
— Добре, да го направим.
Лейтенант Бийете караше. По пътя телефонът на Тука звънна и той прие обаждането, но предимно слушаше. Когато приключи, се обърна към седящия отзад Люк.
— Съдебният лекар казва, че в пробите от изнасилените жени имало нещо интересно.
Люк не искаше да слуша, но полковник не беше настроен да щади чувствата му.
— Изнасилвачът е имал ненормални сперматозоиди. Къси опашки, явно не са добри плувци. Докторът използва термина „имотилен синдром“. Може би това ще ни бъде от полза, ще видим.
Образите на Мари и Елизабет изникнаха в ума на Люк. За пръв път през този ден по бузите му потекоха сълзи.
В края на алеята видяха колата на Пиер, оставена на чакъления паркинг. Люк се затича към нея, но Бийете му извика:
— Не докосвайте нищо!
Надникнаха вътре, но купето бе празно.
Люк ги поведе надолу по стълбата. Стигна до корниза и зейналата врата го изпълни с ярост.
— Някой е влизал! Господи!
Бийете се обади по радиостанцията си и поиска подкрепления.
— Водете, професоре — каза Тука и разкопча твърдия си кожен кобур.
Картонената кутия с калцуни още стоеше до входа. Люк дръпна главния лост за захранване и цялата пещера светна, от входа до дъното.
— Трябва да сложим защитно облекло — измънка Люк.
— За да се предпазим ли? — попита Тука.
— Не себе си, а пещерата.
— Предвид обстоятелствата, нека не се притесняваме за това — заяви полковникът.
Тука и Бийете изглеждаха раздразнено разсеяни от пещерното изкуство, сякаш беше тук нарочно, за да обърка местопрестъплението. Люк се движеше предпазливо, проверяваше всяко изображение, изпълнен със страх да не открие графити или някакъв друг вандалски акт. Всеки, способен да отнеме човешки живот, със сигурност можеше да направи и подобно нещо.
— Какво е това? — попита Тука, като посочи табелката с римското число III на стената.
