— Защо не? През цялото време се случват какви ли не неща. Авторите на конспиративни теории си изкарват хляба, като събират случайни събития и ги нижат като различни мъниста в грозна огърлица. В моята част не правим подобни неща.
— Не можете ли поне да говорите с английската полиция? — настоя Люк. Извади от портфейла си визитката, дадена му от един от полицаите в Кембридж. Тука я взе и я прибра в джоба на ризата си, сякаш нямаше и намерение да я поглежда отново.
Откъм входа на пещерата се чуха далечни гласове.
— Въпреки всичко ще трябва да предпазим изображенията в пещерата — окаяно рече Люк. — Не можем да позволяваме да влизат хора без никаква охрана.
— Да, да — пренебрежително изсумтя Тука. — Сигурен съм, че можете да ни помогнете да постигнем баланс между нашите и вашите нужди. Може би ще трябва да съставим някакъв протокол.
От тунела към Свода на дланите се подаде глава, но не беше някой от жандармеристите.
А Марк Абенхайм.
На досадното му лице имаше кисело-сладка физиономия. При целия ужас наоколо имаше нещо, което явно му доставяше удоволствие.
— Ето къде сте били! — Люк се наежи от самодоволния му носов тон. — Казаха ми, че сте тук долу.
Огледа се, като примигваше нервно, и измрънка: „О, Господи!“ при вида на тялото на Пиер. Люк си спомни, че при предишното му посещение на Абенхайм му беше трудно да го гледа в очите. А сега го пронизваше с поглед като с лазерен лъч.
— Не очаквах, че ще се върна толкова бързо тук. Каква трагедия! Лично министърът праща своите съболезнования.
— Благодаря, Марк. Не е трябвало да идваш чак от Париж. Властите се занимават със случая.
Абенхайм се опитваше да не гледа тялото на Пиер. Люк знаеше, че се познават. Беше натоварил Пиер да бъде негов водач при задължителната обиколка на пещерата.
— Боя се, че трябваше да дойда. Можем ли да говорим насаме?
Отидоха в съседното помещение. Ярките, почти празнични длани около тях изглеждаха неуместни, почти абсурдни предвид обстоятелствата.
— Май се виждаме само при нещастни случаи — подхвърли Абенхайм.
— Май да.
— Подобни неща са безпрецедентни във френската археология. Една експедиция и толкова много смъртни случаи. Въпросът е много сериозен.
— Уверявам те, Марк, наясно съм.
— Професор Барбие е загрижен. Госпожа министърът е загрижена. Има опасност имиджът на този забележителен национален паметник да пострада от толкова човешки трагедии.
На Люк му стана почти смешно от начина, по който Абенхайм повтаряше като папагал думите си от първата им среща в министерството — „забележителен национален паметник“.
— Сигурен съм, че сегашните събития ще фигурират като бележка под линия във всеки доклад и научнопопулярна статия за Руак в бъдеще — отвърна Люк.
— Сигурен съм, че това е неизбежно, но също така съм сигурен, че моментът не е подходящ да се мисли по подобни теми.
— Министерството разчита на мен да мисля по тези теми!
— Какво искаш да правим, Марк? Какво искаш аз да направя?
— Искам да си подадеш оставката като ръководител на разкопките.
Дланите около Люк сякаш бавно се завъртяха в кръг.
Чу се как отговаря на лицемерния кучи син.
— Инцидентът със Зви Алон. Катастрофирането на Юг Пино. Атаката срещу лагера. Това са случайни събития. Ужасни случайни събития. — Млъкна за момент, зачуден от собствените си думи. Само преди минути се опитваше да убеди полковник Тука да мисли непредубедено за възможна връзка между всичко това. Изгуби търпение. — Как оставката ми ще помогне за изясняването на всичко това?
— Случайни събития? Може би. Но между тях има една връзка, Люк, която не можем да подминем просто така.
— Каква връзка?
— Всички те са се случили под твое ръководство. Ти трябва да поемеш отговорността. Трябва да си вървиш. Комисията ме натовари незабавно да поема ръководството.
Тал беше започнал да нарича червената течност „извисяващата вода“.
Никой не можеше да твърди, че на човек му е дадено да лети. Но след като пиеше от извисяващата вода, никой не бе в състояние да каже къде свършва човекът и къде започва птицата.
Колко често бе гледал към птиците в небето и се бе питал какво ли виждаха и как се чувстваха?
Сега знаеше.
Страхът бързо отстъпи на буйната радост и усещането за неимоверна сила.
Силата да се рееш във въздуха, да виждаш безкрайно далеч, да усещаш по-дълбоко. Силата да разбираш.
Винаги се връщаше от пътешествията си там, където бяха започнали — до огъня. Той беше сигурен, че е бил на невероятни приключения, обхващащи много време и огромни разстояния, но хората му твърдяха, че тялото му било тук — вярно, било неспокойно, мятало се, бълвало неразбираеми думи, но въпреки това си било на мястото. И всички се научиха как да се справят с последиците — бурен период, който нарекоха Гнева на Тал.
Целият клан беше изпълнен с безпокойство и тревога при първото му реещо се пътешествие. Съдбата на Тал бе определена от смъртта на брат му. Баща му губеше сили с всеки ден и самото съществуване на Клана на бизона зависеше от способността на Тал да заеме мястото му и да ги поведе към бъдещето.
