Но тя невинаги е разсъждавала така.
У нея имаше повече от една личност. Едно време е имало друга, която е сушала цветя и е подчертавала стихове: тайно минало, което открих скрито в кутия за обувки в дъното на един шкаф. Стари снимки, изсушени цветя, не особено грамотно написани любовни стихове от баща ми за майка ми, изпратени по време на ухажването им. Но баща ми бързо престанал да пише поезия. А майка ми престанала да я чете.
Омъжила се за човек, когото едва познавала. А той я отвел далече от всички, които познавала. Отвел я в свят на неудобства — на студени ранни утрини и целодневен къртовски физически труд: мерене на агнета, стригането им, храненето им. Пак и пак. И пак.
Имаше, разбира се, и вълшебни моменти — като сезона на агненето, когато малките невинни същества растяха като гъби. Това беше най-хубавото.
Но тя никога не си позволи да се привързва към тях. Научи се да не го прави.
Най-лошото беше смъртта. Постоянна, несекваща смърт — и всички свързани с нея неща: маркиране на онези, които трябва да бъдат убити, защото наддават прекалено малко или прекалено много или не забременяват. След това се появяваше касапина в своята ужасяваща омазана в кръв престилка. Баща ми също се завърташе натам, изгарящ от нетърпение да помага. Обичаше коленето. Изглежда му доставяше удоволствие.
Майка винаги бягаше и се криеше, докато това продължаваше, вкарваше тайна бутилка водка в банята и заставаше под душа, където си мислеше, че сълзите ѝ няма да бъдат чути. А аз отивах в най-далечната част на фермата, колкото се може по-далече. Покривах ушите си, но пак чувах врещенето.
Когато се връщах в къщата, вонята на смърт беше навсякъде. Тела, нарязани в откритата плевня, която беше най-близо до кухнята, и канали, почервенели от кръв. Вонеше на плът, докато мереха месото и го опаковаха в кухнята ни. Късчета втвърдяващо се месо полепваха по масата, а по всички повърхности се събираха локви кръв, накацани от тлъсти мухи.
Нежеланите части от телата — вътрешности, черва и други останки — бяха грижа на баща ми. Изхвърляше ги в яма в дъното на фермата.
Ямата беше място, до което не припарвах. Баща ми ме заплашваше, че ще ме погребе жив там, ако не му се подчинявам или се държа лошо — или издам тайните му.
Представях си как съм заровен жив в ямата, заобиколен от разлагащи се скелети, гъмжащи от личинки и червеи и други гадни плътоядни създания — и се разтрепервах от страх.
Все още потръпвам, когато се сетя за нея.
В десет часа на следващата сутрин Мариана отиде да се срещне с професор Фоска.
Пристигна в Градината на преподавателите, когато часовникът на параклиса удари десет. Професорът вече бе там.
Носеше бяла риза с няколко откопчани копчета на врата и тъмносиво кадифено сако. Косата му беше пусната и падаше свободно върху раменете му.
— Добро утро — каза той. — Радвам се да ви видя. Не бях сигурен, че ще дойдете.
— Е, тук съм.
— И точна до секундата. Чудя се какво говори това за вас, Мариана?
Той се усмихна. Мариана не отвърна на усмивката му. Беше решена да показва колкото може по-малко от емоциите си.
Фоска отвори дървената врата и с жест я покани в градината.
— Да влизаме?
Тя го последва. Градината на преподавателите можеше да се ползва само от преподаватели и техни гости — на студентите не беше разрешено да влизат. Мариана не си спомняше някога да е била там.
Незабавно бе поразена колко спокойна беше, колко красива. Беше от така наречените „ниски, потънали градини“, характерни за ерата на Тюдорите — заобиколена от стара, неравна тухлена стена. Между тухлите и в пукнатините се виждаха кървавочервените цветове на лечебната дилянка, които бавно рушаха стената. А навсякъде из градината растяха цветя в най-различни нюанси — розови и сини, яркочервени.
— Прекрасна е — каза Мариана.
Фоска кимна.
— О, да, разбира се. Често идвам тук.
Тръгнаха по пътеката, докато професорът размишляваше за красотата на градината и Кеймбридж като цяло.
— Има някаква магия тук. Вие също я чувствате, нали? — Погледна я. — Сигурен съм, че сте я почувствали още от самото начало — като мен. Мога да си ви представя — студентка, току-що слязла от кораба, нова в тази страна — също като мен — нова в този живот. Семпла… самотна… Прав ли съм?
— За мен ли говорите, или за себе си?
Фоска се усмихна.
— Подозирам, че двамата сме имали еднакви изживявания.
— Съмнявам се.
Той я погледна. Взря се за секунда, сякаш се готвеше да каже нещо, но се отказа. Продължиха да вървят в мълчание.
Накрая той каза:
— Много сте мълчалива. Изобщо не сте такава, каквато очаквах.
— И какво очаквахте?
Професорът повдигна рамо.
