Девиците полностью

В мраморната камина гореше малък огън и трептящите му пламъчета се отразяваха в позлатата на мебелите из стаята. Атмосферата предразполагаше към спокойствие и сдържаност и Мариана си помисли, че е идеална за сесията.

Подреди девет стола с изправени облегалки в кръг.

После седна на един от тях, така че да има поглед към часовника на полицата над камината. Беше няколко минути след пет.

Зачуди се дали ще се появят, или не. Изобщо не би се изненадала, ако не дойдат.

Но тогава, само миг по-късно, вратата се отвори.

И една по една петте млади жени влязоха. Съдейки по каменното изражение на лицата им, бяха дошли по принуда.

— Добър ден — поздрави ги Мариана с усмивка. — Благодаря ви, че дойдохте. Бихте ли седнали?

Момичетата огледаха подредбата на столовете и се спогледаха, преди да насядат неохотно. Изглежда лидер беше високата блондинка, Мариана усети, че другите се съобразяват с нея. Тя седна първа, после останалите последваха примера ѝ.

Настаниха се една до друга, оставяйки празни столове от двете си страни, и вдигнаха очи към нея. Тази стена от недружелюбни млади лица изведнъж я стресна.

Помисли си, че е нелепо да се чувства сплашена от няколко двайсетгодишни, без значение колко красиви или интелигентни са. Сякаш се бе върнала отново в училище, грозното пате, дето все виси в края на училищния двор, гонено от банда популярни момичета. Това малко аз на Мариана се почувства уплашено и за секунда тя се замисли какви ли са малките азове на тези млади жени — дали външната им самоувереност не прикрива същото чувство за малоценност. Дали под високомерното си превъзходство не се чувстват дребни като нея? Но ѝ беше трудно да си го представи.

Серина беше единствената, с която бе разговаряла досега, но тя сякаш изпитваше трудност да я погледне в очите. Вероятно Морис ѝ беше казал за сблъсъка им. Момичето стоеше с наведена глава, с очи, вперени в скута, и изглеждаше притеснено.

Другите я гледаха безизразно. Изглежда чакаха тя да заговори. Тя обаче не казваше нищо. Седяха и мълчаха.

Погледна часовника, вече беше пет и десет. Професор Фоска не беше дошъл — и ако късметът ѝ беше проработил, беше решил да не идва.

— Мисля, че можем да започнем — каза тя накрая.

— Ами професорът? — попита русокосата.

— Вероятно са го задържали някъде. Ще трябва да започнем без него. Защо не поставим начало с имената? Аз съм Мариана.

Настъпи кратка пауза. Блондинката сви рамене.

— Карла.

Другите я последваха.

— Наташа.

— Дия.

— Лилиан.

Серина беше последна. Погледна към Мариана и повдигна рамо.

— Знаете името ми.

— Да, Серина, знам го.

Мариана събра мислите си. После се обърна към тях като група:

— Питам се какво е чувството да седите тук заедно.

Думите ѝ бяха посрещнати с мълчание. Никаква реакция, нямаше дори свиване на рамо. Чувстваше студената им като камък враждебност. Продължи, без да се обезкуражава:

— Ще ви кажа как го усещам аз. Странно е. Очите ми непрекъснато се спират върху празните седалки. — Кимна към трите празни стола в кръга. — Хора, които би трябвало да са тук, но не са.

— Като професора — обади се Карла.

— Нямах предвид само професора. Кого смятате, че имах предвид?

Карла хвърли поглед към празните столове и завъртя с насмешка очи.

— За това ли са другите столове? За Тара и Вероника? Толкова е глупаво.

— Защо да е глупаво?

— Защото те няма да дойдат. Очевидно е.

Мариана повдигна рамо.

— Това не означава, че още не са част от групата. Знаете ли, в груповата терапия често говорим за това — че дори когато хората вече не са с нас, те може да остават силно присъствие.

Докато изричаше това, тя хвърли поглед към един от празните столове и видя Себастиан да седи на него, загледан развеселен в нея.

Изхвърли го от ума си и продължи:

— Питам се какво е чувството да си част от група като вашата… Какво означава това за вас?

Никое от момичетата не помръдна. Гледаха я с безизразни лица.

— При груповата терапия често превръщаме групата в наше семейство. Определяме кои са децата, фигурите на родителите, чичовците и лелите. Предполагам, че и вашата е нещо като семейство? В известен смисъл вие сте загубили две от сестрите си.

Никакъв отговор. Тя продължи предпазливо:

— Предполагам, че професор Фоска е вашият „баща“? — Замълча за миг. После опита отново. — Добър баща ли е?

Наташа изпусна тежка, раздразнена въздишка.

— Това е страхотна безсмислица — каза тя със силен руски акцент. — Очевидно е какво правите.

— И какво е то?

— Опитвате се да накарате някоя от нас да каже нещо лошо за професора. Да ни подмамите. За да го хванете в капан.

— Защо мислите, че се опитвам да го хвана в капан?

Наташа въздъхна презрително и не си направи труда да отговори.

Вместо нея проговори Карла:

— Вижте, Мариана. Знаем какво мислите. Но професорът няма нищо общо с убийствата.

— Да — кимна буйно Наташа. — Ние бяхме с него през цялото време.

В гласа ѝ внезапно се бе появила страст, изгарящо негодувание.

— Много сте гневна, Наташа — каза Мариана. — Чувствам го.

Момичето се изсмя.

— Хубаво, защото гневът е насочен към вас.

Мариана кимна.