— Лесно е да се ядосаш на мен. Аз не съм заплаха. Трябва да е доста по-трудно да се ядосаш на „баща“ си за това, че е позволил две от неговите деца да загинат?
— За бога, вината, че са мъртви, не е негова — заяви Лилиан, проговаряйки за първи път.
— Тогава чия е? — попита Мариана.
Момичето повдигна рамо.
— Тяхна.
Мариана се взря в нея.
— Моля? Как така вината е тяхна?
— Трябваше да са по-внимателни. Тара и Вероника бяха глупави, и двете.
— Точно така — потвърди Дия.
Карла и Наташа кимнаха в знак на съгласие.
Мариана се вгледа в тях, онемяла за миг. Знаеше, че гневът се усеща по-лесно от тъгата, но тя, която беше толкова фино настроена към възприемането на емоции, не усещаше никаква тъга тук. Никаква скръб, никакви угризения или загуба. Само пренебрежение. Само презрение.
Странно — нормално, когато е изправена пред атака отвън, група като тази застяга редиците, сплотява се — но изненадващото беше, че единственият човек в „Сейнт Кристофър“, който изрази истинска емоция във връзка със Смъртта на Тара и Вероника, беше Зоуи.
Изведнъж се сети за терапевтичната група на Хенри в Лондон. Нещо тук ѝ напомняше за нея — начинът, по който присъствието на Хенри разцепваше групата отвътре и я атакуваше така, че да не може да функционира нормално.
Дали същото не се случваше и в тази група? В такъв случай това означаваше, че групата не реагира на външна заплаха.
Означаваше, че заплахата вече е там, вътре.
В този момент на вратата се почука. Тя се отвори…
И на прага застана професор Фоска.
Усмихна се.
— Може ли да се присъединя към вас?
— Извинете ме за закъснението — каза Фоска. — Имаше нещо, за което трябваше да се погрижа.
Мариана леко се смръщи.
— Боя се, че вече започнахме.
— Е, може ли все пак да вляза?
— Това не зависи от мен, зависи от групата. — Тя погледна момичетата. — Кой мисли, че професор Фоска трябва да бъде допуснат?
Преди дори да е свършила да говори, пет ръце в кръга бяха вдигнати. Всички, освен нейната.
Фоска се усмихна.
— Вие не вдигнахте ръка, Мариана.
Тя поклати глава.
— Не, не вдигнах. Но възражението ми е отхвърлено.
Тя усети как енергията в стаята се промени, след като професорът се присъедини към кръга. Усети как момичетата се стягат и отбеляза бързите погледи, разменени между Фоска и Карла, когато той седна.
Фоска ѝ се усмихна.
— Моля, продължавайте.
Мариана остави малка пауза и реши да опита различен подход. Усмихна се невинно.
— Професоре, вие преподавате гръцка трагедия на момичетата?
— Точно така.
— Разглеждали ли сте „Ифигения в Аулис“? Историята на Агамемнон и Ифигения?
Наблюдаваше го внимателно, докато казваше това, но не видя видима реакция при споменаването на пиесата. Той кимна.
— Разбира се. Както знаете, Еврипид е мой любим автор.
— Да. Е, аз винаги съм намирала образа на Ифигения за доста любопитен… Чудя се какво мислят вашите студентки.
— Любопитен? И защо?
Тя се замисли за момент.
— Ами смущава ме, предполагам, това, че тя е толкова пасивна… толкова покорна.
— Покорна?
— Не се бори за живота си. Не е обвързана с някаква принуда, не е ограничена от нещо, доброволно позволява на баща си да я изпрати на смърт.
Фоска се усмихна и огледа другите момичета.
— Мариана отбеляза интересна гледна точка. Би ли искала някоя от вас да отговори…? Карла?
Карла изглеждаше доволна, че се обърна към нея. Усмихна се на Мариана снизходително, като към дете.
—
— Което означава?
— Което означава, че по този начин придобива трагичното си величие — чрез средствата на героичната смърт.
Момичето погледна професора си за одобрение. Той леко ѝ се усмихна.
Мариана поклати глава.
— Съжалявам. Но това не е отговор.
— Не? — погледна я заинтригуван Фоска. — И защо?
Тя погледна младите жени в кръга.
— Мисля, че най-добрият начин да се отговори на това… е да се доведе Ифигения тук, на нашата среща, да я приемем сред нас, на един от тези празни столове? Какво ще кажете?
Няколко от момичетата размениха презрителни погледи.
— Това е тъпо — каза Наташа.
— Защо? Била е на вашата възраст, нали? Може би малко по-млада. Шестнайсет-седемнайсет? Каква смела, забележителна личност е била. Представете си какво би могла да направи с живота си — ако беше останала жива — какво би могла да постигне. Какво бихме могли да кажем на Ифигения сега, ако тя седеше тук? Какво щяхме да ѝ кажем?
— Нищо. — Дия не изглеждаше впечатлена. — Какво има да се казва?
— Нищо? Не би опитала да я предупредиш… за нейния баща психопат? Да ѝ помогнеш да се спаси?
— Да се спаси? — Дия я изгледа с презрение. — От какво? От съдбата си? Не това е целта на трагедията.
— Освен това не е било по вина на Агамемнон — заяви Карла. — Артемида настоява за смъртта на Ифигения. Такава е била волята на боговете.
— Ами ако няма богове? — каза Мариана. — А само едно момиче и неговият баща. Тогава?
Карла сви рамене.
— Тогава не е трагедия.
Дия кимна.
— А просто прецакано гръцко семейство.
През всичкото това време Фоска мълчеше и наблюдаваше дебата, забавлявайки се тихо. Но сега, изглежда, любопитството му надделя.
