Девиците полностью

— Какво бихте ѝ отговорили вие, Мариана? На това момиче, което умира, за да спаси Гърция? Била е дори още по-млада, отколкото мислите — по-скоро четиринайсет, най-много петнайсет. Ако тя беше тук сега, какво щяхте да ѝ кажете?

Тя се замисли за момент.

— Предполагам, че бих пожелала да разбера каква е връзката ѝ с баща ѝ… И защо се чувства задължена да се пожертва за него.

— И защо, мислите, е станало това?

Мариана повдигна рамо.

— Защото вярвам, че децата биха направили всичко, за да бъдат обичани. Когато са много малки, това е въпрос на физическо, а след това — и на психическо оцеляване. Ще направят всичко, което се налага, за да бъдат харесвани. — Понижи глас, говорейки не на Фоска, а на младите жени, насядали около него. — А някои хора се възползват от това.

— И какво по-точно означава това? — попита той.

— Означава, че ако бях неин терапевт, бих се опитала да помогна на Ифигения да види нещо — нещо, което е невидимо за нея.

— И какво е то? — обади се Карла.

Мариана подбра внимателно думите си:

— То е, че на съвсем крехка възраст Ифигения погрешно възприема тормоза за любов. И тази грешка се отразява на това как вижда себе си… и света около себе си. Агамемнон не е герой — бил е луд, психопат детеубиец. Ифигения не е следвало да обича и уважава този мъж. Не е следвало да умре, за да му угоди.

Вгледа се в очите на момичетата. Отчаяно искаше да докосне сърцата им. Надяваше се, че думите ѝ ще проникнат… но дали се получаваше? Не можеше да каже. Почувства очите на Фоска върху себе си и усети, че той всеки момент ще я прекъсне. Продължи бързо:

— И ако Ифигения престане да се самозалъгва за баща си… ако се събуди за ужасната, унищожителна истина — че това не е обич, че той не я обича, защото не знае как — в този момент тя ще престане да е беззащитната девица с глава върху дръвника. Ще сграбчи топора от ръцете на екзекутора. Тя ще стане богинята.

Обърна се и погледна Фоска. Опита се да сдържи гнева в гласа си. Но не успя съвсем да го прикрие.

— Но не това се е случило с Ифигения, нали? Нито с Тара, нито с Вероника. Те не са имали шанса да станат богини. Така и не са имали шанса да пораснат.

Докато се взираше в него от другата страна на кръга, видя в очите му да припламва гняв. Но подобно на нея, и той не му даде израз.

— Разбирам, че по някакъв начин ме смятате за бащата в настоящата ситуация? За Агамемнон? Това ли намеквате?

— Странно, че го казвате. Преди да пристигнете, обсъждахме вашите качества като „баща“ на групата.

— О, така ли? И до какъв извод стигнахте?

— Не стигнахме до извод. Но попитах Девиците дали не се чувстват по-незащитени под вашата грижа — сега, когато две от тях са мъртви.

Докато го изричаше, очите ѝ се насочиха към двата празни стола. Фоска проследи погледа ѝ.

— Аха. Сега разбирам — каза той. — Празните столове представляват липсващите членове на групата… Стол за Тара и стол за Вероника?

— Точно така.

— В такъв случай — отвърна той след кратка пауза — не липсва ли още един стол?

— Какво имате предвид?

— Не знаете ли?

— Да знам какво?

— О. Не ви е казала. Колко любопитно. — Фоска не преставаше да се усмихва. Изглежда се забавляваше. — Може би трябва да насочите тези мощни аналитични лещи към себе си, Мариана? Какъв тип „майка“ сте вие?

— Лечителю, излекувай себе си — изсмя се Карла.

Фоска се подсмихна.

— Да, да, точно.

Той се обърна към момичетата и заговори, подигравателно имитирайки терапевтична интонация:

— И какво разбираме ние от тази заблуда — като група? Какво смятаме, че означава тя?

— Ами — включи се Карла — аз мисля, че тя говори много за тяхната връзка.

Наташа кимна.

— О, да. Не са толкова близки, колкото Мариана си мисли.

— Очевидно тя не ѝ се доверява — добави Лилиан.

— Защо ли, чудя си? — промърмори Фоска, все още усмихвайки се.

Мариана почувства как лицето ѝ пламва и гори от раздразнение при тази малка игричка, която те разиграваха в момента, все едно още са в училищния двор. Като всеки умел насилник Фоска беше манипулирал групата да се съюзи срещу нея. Всички участваха в грубата шега, хилеха се, подиграваха ѝ се. Тя внезапно усети, че ги ненавижда.

— За какво говорите? — попита.

Професорът огледа кръга.

— Е, кой ще има честта? Серина? Какво ще кажеш да си ти?

Момичето кимна и се изправи. Напусна кръга и отиде до масата за хранене. Взе оттам още един стол с права облегалка, донесе го и го вклини в свободното пространството до този на Мариана. После отново седна на мястото си.

— Благодаря ти — каза Фоска и погледна към Мариана. — Един стол липсваше. За последния член на Девиците.

— И коя е тя?

Но вече беше отгатнала какво ще ѝ отговори Фоска. Той се усмихна.

— Племенницата ти — отвърна той. — Зоуи.

След срещата Мариана излезе в главния двор с несигурна стъпка, чувствайки се замаяна.

Трябваше да говори със Зоуи и да чуе нейната версия на историята. По своя жесток начин групата имаше право: Мариана трябваше да се вгледа в себе си и Зоуи по-внимателно и да разбере защо тя не ѝ беше доверила, че е член на Девиците. Трябваше да узнае защо.