— В контакт сме с полковник Уорли, но сме тук да ви открием и задържим по заповед на ОКР — отвърна Тейлър.
— Е, открихте ме. Всъщност аз ви открих.
— А ние ви съобщихме, че сте арестуван.
— Да. Изпълнихте задълженията си и аз дори ще призная правото ви да ме арестувате. Но не можете да го направите. Или пропускам нещо?
— Можете да дойдете доброволно, Кайл — рече Броуди.
— Това няма да стане. Но от любопитство, дори да станеше… как щяхте да ме изведете от страната?
На този етап Броуди не искаше да споменава капитан Колинс.
— Бихме могли да измислим нещо с посолството — каза той.
— Вкарваме ви вътре и дипломатите уреждат извеждането ви.
— Добре. И щом се озова в посолството, ще убия Уорли.
— Не мисля, че можем да уредим това, Кайл.
— Защо? Той иска да убие мен, защо аз да не мога да убия него?
— Ами… Предполагам, че можете да го направите тук. Или някъде другаде. Но това не е нещо, което бихте искали да направите в посолството.
— Тогава да направим така, че той да дойде тук.
— Мисля, че вече е на път. При това не сам.
Мърсър не отговори, а взе от масата сателитния телефон.
— Тук има записан само един номер и предполагам, че е неговият.
— Добро предположение.
— Той каза ли ви, че иска да ме убие?
— Не показа с нищо, че ви познава чак толкова добре. Но ако това е вярно, значи е добре, че ви открихме преди него. И още по-добре ще е да дойдете с нас.
— Това засяга мен и Уорли. Не вас.
— Искам да ни разкажете.
— Може би той ще ви разкаже, ако му се обадя. Но после ще трябва да ви убие. Той убива онези, които знаят прекалено много.
— Добре… мога да повярвам на това. Всъщност двамата с Маги ще разгледаме въпроса, след като си тръгнем.
Мърсър включи телефона и набра единствения номер в указателя му. Включи говорителя и остави телефона на масата.
Броуди чу сигнала за повикване и вдигането.
— Къде сте, по дяволите?
— Buenos dias, полковник — каза Мърсър.
Последва пауза.
— Кой се обажда? — попита Уорли.
— Най-лошият ти шибан кошмар.
Отново последва пауза и Броуди си помисли, че Уорли е припаднал или нещо подобно. После той попита:
— Къде са господин Броуди и госпожица Тейлър?
— При мен, пеят като птички, за да се измъкнат живи.
— Мога ли да говоря с тях, за да се уверя, че са живи?
— Разбира се. — Мърсър сложи ръка върху микрофона и вдигна устройството към Броуди и Тейлър. — Просто кажете високо и ясно „Здрасти, задник“ за записващото му устройство. — Той махна ръка от микрофона.
— Здрасти, задник! — каза Броуди, без да влага особен ентусиазъм в гласа си.
— Здрасти… — Тейлър погледна Мърсър. — Задник!
Мърсър остави телефона на масата.
— Доволен ли си?
— Добре…
— Впечатлен съм от уменията ви за проследяване. ОКР знаят как да откриват хора. АВР и ЦРУ — не чак толкова. Всъщност вие само приказвате и нищо повече. Също като в Афганистан.
— Ще те намеря.
— Не преди аз да намеря теб.
— Знаеш къде съм. В посолството на Съединените щати в Каракас.
— Там се криеш. Ти си страхливец, полковник. Също като в Афганистан. Чу ли поне един изстрел, докато беше там? Защото аз чувах. Всеки шибан ден.
— Ти вършеше твоята работа, капитане, а аз моята. А сега работата ми е да те намеря. И съм на път да го направя.
— Почти го беше направил. Да си се чувал напоследък с Тед Хагърти? Не? Е, не мисля, че ще го чуеш, докато не се срещнете в ада.
— Къде е той?
— Току-що ти казах.
Отново настъпи мълчание.
— Ти си болен — каза Уорли.
— Знам, че ще се почувствам по-добре, след като умреш.
— Това няма да стане, капитане.
— Щом така и така ще умираш, по-добре е да го направиш при изпълнение на дълга си и репутацията ти да остане неопетнена. За предпочитане е, вместо да разглася какви ги направи.
— Не съм направил нищо лошо, капитане — отвърна Уорли, който очевидно мислеше за двамата свидетели, които макар да бяха на практика отписани, все още бяха живи. — Ти направи. И ще си платиш за това.
— Аз вече платих за греховете си, полковник. Сега е твой ред. Съжалявам, ако прекъснах деня ти на запой. — Той затвори и изключи телефона, след което си погледна часовника. — Какво мислиш, Скот? Проследи ли сигнала?
— Не знам. Обади му се и го питай.
Мърсър отново се беше отнесъл.
— Лесно бих могъл да го убия в Каракас… — каза той, сякаш говореше на себе си. — Но искам да го отвлека и да го изтезавам до смърт. Бавно. Може би по един ден за всеки месец, който прекарах в плен при талибаните…
Очевидно капитан Мърсър и полковник Уорли имаха нерешени въпроси и двете години плен не бяха достатъчно време за Мърсър да забрави, нито за Уорли да прости.
Е, поне Броуди и Тейлър знаеха кой е Тед. Тед Хагърти, който вече беше мъртъв. И ако се съдеше по думите на Емилио, вероятно беше онзи гринго, чието гърло било прерязано от Мърсър в затворническата колиба. При нормално разследване Броуди със сигурност щеше да пита Мърсър за това, но колкото по-малко знаеха с Тейлър, толкова по-добри бяха шансовете им — които сега се равняваха на нула — да убедят Мърсър да се прибере у дома и да отговаря по простото обвинение в дезертьорство.
Мърсър се загледа към реката.
— Не изтезавах Хагърти. Той се разприказва с готовност и го освободих бързо.
