Тейлър заплямпа на испански, като описваше различните места, които смятат да посетят извън Каракас. Броуди схвана думата „Амазонас“ и може би нещо за круиз по река. Очертаваше се приятно пътешествие.
През цялото време Суарес се взираше в него. Това вече ставаше шантаво. Суарес попита още нещо.
— Пита колко още пари носим със себе си — преведе Тейлър.
Броуди му отвърна със същия немигащ поглед.
— No más.
Суарес каза нещо и потупа банкнотите на бюрото.
— Не ни вярва — каза Тейлър. — Казва, че американците, дошли за цял месец, носят повече пари в брой.
Броуди мислено наруга хората на Хакет, че са им уредили едномесечни визи. Явно бяха решили, че мисията ще бъде продължителна, и не искаха да рискуват агентите им да бъдат изхвърлени от страната по средата ѝ, но би трябвало да се сетят, че такъв дълъг престой ще се набие на очи. Идиотите от задния ешелон в пехотна дивизия, повечето от които никога не са виждали сражение, можеха да те убият по-бързо и от противников войник. В ОКР не беше много по-различно.
Суарес заговори отново и Тейлър преведе.
— Казва да му покажем всичките си долари, иначе ще бъдем претърсени подробно. Недекларирането на пари в брой било сериозно престъпление.
Броуди погледна усърдния митничар. При по-внимателно вглеждане чертите му не бяха толкова изсечени, колкото изпити. Той също не изпълваше съвсем униформата си, подобно на мъжа на паспортното бюро. По време на полета Тейлър му беше прочела, че недостигът на храна бил толкова сериозен, че средностатистически всеки венецуелец бил свалил по осем и половина килограма от теглото си. Очевидно това се отнасяше дори за служителите, чиято странична работа беше да ошушкват туристи.
Броуди отново погледна портрета на президента Мадуро. Тлъстите му, добре охранени черти бяха килнати.
Броуди върна погледа си върху Суарес и повтори:
— No más.
Суарес го изгледа кръвнишки и заговори бавно и натъртено, като се постара презрението му да премине през езиковата бариера.
— Вие сте гости в страната ми — преведе Тейлър. — Добрите гости уважават правилата на домакина, но американците не са сред тях. Американците си мислят, че могат да определят правилата навсякъде.
На Броуди вече му беше писнало от всичко това.
— Колко ще ни струва да се махнем оттук? Cuánto?
Тейлър продължи да превежда.
— Каза, че е трябвало да обявим всичките си пари в митническите декларации и тъй като не сме го направили, глобата е двеста долара.
— Не — каза Броуди.
Суарес продължи да го гледа, докато Тейлър превеждаше; после погледна банкнотите на бюрото, които вероятно бяха повече от годишната му заплата. Отброи сто, добави още шейсет, защото беше ядосан, напъха ги в джоба си и стана. Посочи останалите пари и документи и каза нещо на Тейлър на испански. Тя отговори, двамата си събраха нещата и Суарес ги изведе навън.
— Благодаря за топлото посрещане — каза Броуди, докато минаваха покрай Суарес, който каза на испански нещо, което според Броуди се превеждаше приблизително като „Начукай си го“. Презрението определено беше универсален език.
— Мачовските ти глупости само ще ни докарат неприятности — каза Тейлър.
— Не. Показването на страх докарва неприятности.
Продължиха към терминала за пристигащи, който се оказа просторен и модерен. Сергиите за храна и ресторантите бяха затворени с метални решетки, включително „Уенди“. Рафтовете на едно от малкото работещи заведения, което предлагаше сандвичи и плодове, бяха почти празни. В голяма метална тава, осветена от флуоресцентна лампа, имаше една-единствена ябълка.
— Смятам да напиша книга със заглавие „Диета Каракас“ — каза Броуди. — Как два милиона души свалят общо осемнайсет милиона килограма.
— Това беше невероятно гадно.
— Съжалявам. Но съм прав, нали?
Приближи ги млад мъж с джинси и тениска.
— Cambio? Dólares? Добър курс.
— No, gracias — отвърна Тейлър.
— Най-добър курс. Три милиона боливара за долар.
Подминаха го и продължиха към малката групичка мъже с костюми, които държаха написани на ръка табелки с имената на пристигащи пътници.
Преди да приближат достатъчно, за да прочетат табелките, пред тях изникна дребен полицай в безупречна синя униформа.
— Извинете, сеньор, сеньора. Паспорти, por favor.
„Тази идиотия никога ли няма да свърши?“ — помисли си Броуди.
Двамата извадиха паспортите си. Ченгето ги прегледа набързо и ги затвори, но не им ги върна.
— Къде ще отседнете?
— В „Ел Дорадо“ — отвърна Тейлър.
Ченгето се разлюля на пети и пръсти и красноречиво потупа пистолета в кобура си.
— Много хубаво. Много хубаво. Но Каракас е много опасен град. Ще ви трябва въоръжен ескорт. Мога да ви помогна с това.
— Погрижили сме се — отвърна Броуди.
— Нима? Как по-точно?
Броуди не беше сигурен дали не трябва да облажи и този тип, за да си получат паспортите, макар че в действителност му се искаше да го изрита в чатала.
Появи се висок едър мъж в черен костюм, размахващ бяла табела с надпис БРОУДИ.
— Сеньор Броуди? Сеньора Тейлър?
— Шофьорът ни — каза Тейлър на полицая.
