— Има едно, Луис — каза Броуди. — Оцеляване на най-приспособените.
— Si.
— Справи се добре.
— Мисля, че можехме да им се измъкнем и без такова дерби — отбеляза Тейлър, която досега не беше казала нищо.
— Шофьорите от задната седалка да си мълчат — отвърна Броуди.
Приближаваха западния край на града и между зеленината вече започна да се вижда разноцветен бетон. Приближиха още един тунел през хълмовете; над входа му имаше ярко боядисани бетонни сгради, които се катереха нагоре по склона като кули от безразборно нахвърляни кутии за обувки. На една триетажна фасада се мъдреше стенопис на Уго Чавес, чиито тлъсти ухилени черти сякаш се опитваха — подобно на всички ярко боядисани къщи — да лепнат весела патина на тропическия бедняшки квартал.
— Бариос — каза Луис и посочи стенописа. — А това е господарят им, който вече е мъртъв, слава Богу. Но те продължават да го почитат като светец. И кой може да ги вини? Той поне се преструваше, че го е грижа за бедните.
— Преструването е важно нещо, ако си политик — отбеляза Броуди.
Луис се усмихна.
— Si.
С навлизането в тунела трафикът стана по-натоварен. Въпреки недоимъците в страната Венецуела си оставаше място, където бензинът е по-евтин от чистата вода. Когато излязоха от тунела, Луис започна да се оглежда нервно. Луксозният им джип последен модел рязко се открояваше сред вехтите коли от осемдесетте и деветдесетте, които изпълваха пътя, и Броуди забеляза, че почти всички шофьори, ги заглеждат. Посолството трябваше да се погрижи да си намери някоя таратайка.
Броуди погледна нагоре към лабиринта тухлени и панелни сгради, които се катереха по склоновете от двете страни на магистралата покрай тесни виещи се улици. Ламаринените покриви на сбутаните една в друга къщи проблясваха под яркото слънце. Сякаш хората се бяха постарали да направят всеки квадратен сантиметър от хълмовете годен за обитаване, принуждавайки горите да отстъпят пред огромните бетонни планини.
— Бедняшките квартали се виждат от почти всяка точка на града — каза Луис. — Казват, че ги виждаш толкова много, че накрая преставаш да ги забелязваш.
— В Америка богатите живеят по хълмовете, а бедните в града — каза Броуди.
— Така ли? Защо?
— Защото лайната текат надолу.
Луис като че ли се замисли върху това.
Излязоха на автострада „Франсиско Фахардо“, която минаваше през центъра и продължаваше към богатите предградия на изток. Панелките се смениха с по-малки, но заможно изглеждащи жилищни блокове и блестящи офис сгради, които, изглежда, бяха централи на различни банки и телекоми. Избелели билбордове рекламираха храни и продукти, които средностатистическият венецуелец вероятно вече не можеше да си позволи, или просто ги нямаше по магазините.
В далечината от дясната им страна се появи огромна фантастична конусообразна сграда от бял бетон, издигаща се върху заравнен хълм и заобиколена от бедняшки квартали. Броуди си помисли, че сградата му прилича на смачкан зикурат със спирална рампа, вървяща от основата до върха.
— Какво е това, по дяволите?
Луис хвърли поглед към сградата.
— Еликоиде.
— Ясно.
— Построена е някъде през шейсетте — продължи Луис. — Била е замислена като мол, в който да пазаруваш от колата си. Но идеята не се получила… и сградата преминала в ръцете на Servicio Bolivariano de Inteligencia Nacional, СЕБИН — тайната полиция, която я превърнала в своя централа и затвор.
— И как върви бизнесът ѝ?
— Добре — увери го Луис. — Много хора влизат там, но малцина излизат.
Тейлър явно беше проучила и тази забележителност.
— Освен това тук се провеждат разпитите, които често включват изтезания и понякога завършват с екзекуции. Пазаруване на едно гише — каза тя с рядка демонстрация на черен хумор.
— Бърза каса — добави Броуди.
— Познавам много хора, които попаднаха там — каза Луис. — Онези, които излязоха, вече не са същите.
Е, може би не трябваше да се шегуват толкова.
Броуди погледна отново странната сграда, докато минаваха покрай нея. Идеята за модерно на някакъв архитект от шейсетте сега се беше превърнала в нещо средновековно. СЕБИН. Онези, които не искаш да видиш на прага си посред нощ. Всяка полицейска или вървяща натам страна си имаше нещо подобно. Той отново погледна сградата. „Не искам да я виждам отвътре“.
Автострадата следваше река, която разделяше източното и западното ѝ платно. Водата изглеждаше мръсна, а по косите бетонни брегове имаше купчини боклуци.
— Гуайре. Клоаката на Каракас. Чавес беше обещал да я изчисти. Каза: „Каня ви да се изкъпете в Гуайре“. — Луис се изсмя. — Майка ми казваше, че е майстор на лайняните приказки и всеки ден можеш да видиш реката от лайна, която минава през града ти.
Броуди много добре виждаше и подушваше онова, за което бе говорила майката на Луис, затова нагласи климатика така, че да не поема въздух отвън.
