Ченгето се обърна и каза нещо на шофьора. Онзи отвърна нещо, което не прозвуча особено приятелски. Ченгето отвърна със същия тон, тикна паспортите в ръцете на Броуди и се отдалечи ядосано.
Шофьорът, на около четирийсет и пет, с дружелюбни черти и зализана назад коса, ги погледна.
— Сеньор Броуди. Сеньора Тейлър. Аз съм Луис. — Подаде ръка на Броуди. — Ще ви закарам до хотела ви.
Двамата се ръкуваха.
— Точно навреме, Луис.
Луис се огледа предпазливо, сякаш искаше да им каже, че още не са излезли от гората.
— Хлебарките вече не се разбягват от светлината, сеньор Броуди. Насам, моля. — И добави: — Бързо.
Броуди и Тейлър излязоха от терминала в убийствената тропическа жега, която бе трудно поносима дори в сянката на козирката отпред.
Летището създаваше илюзията на оживено — черни таксита чакаха на опашка при стоянката с неуниформен служител, очукани стари коли и мотори бавно пъплеха по обръщалото на терминала, а тук-там се виждаха млади мъже, може би излезли на лов за доверчиви туристи.
Излизащите пътници обаче бяха много малко и Броуди усети погледи върху себе си, докато вървяха след Луис към пешеходната пътека. Младеж с бяло поло и джинси, който беше на не повече от шестнайсет, ги застигна и също направи опит да им продаде боливари. Макар че тази практика технически се водеше незаконна и можеше да вкара човек в затвора, хлапето дори не сниши глас, докато минаваха покрай едно ченге.
Броуди му махна да се разкара, но младежът не го направи и накрая Луис му извика нещо. Хлапето изостана, но продължи да ги следва. Луис ги погледна смутено, сякаш искаше да каже: „Какво става със страната ми?“.
Някои страни според Броуди бяха родени бедни и отчаяни и хората в тях познаваха само това. Венецуела обаче навремето беше богата, с голяма средна класа, и това пропадане в бедност и отчаяние несъмнено беше шокиращо.
Стигнаха до голям паркинг, почти празен. Луис ги поведе към черен джип „Кадилак“, отвори багажника и започна да товари чантите им, като се оглеждаше.
Докато шофьорът се навеждаше да вземе една чанта, Броуди забеляза дръжката на глок, стърчаща от кобур под сакото му.
— За посолството ли работиш? — попита той.
Луис натовари последната чанта и го погледна.
— Не постоянно, сеньор. Викат ме, когато имат нужда от мен.
— Какво ти казаха, когато ти се обадиха?
Луис погледна първо Броуди, после Тейлър.
— Казаха ми да взема двама американци. Дадоха ми имената и описанията ви.
— С кого говори? — попита Тейлър.
— С човек, когото познавам като сеньор Смит.
— Чия е колата? — попита Броуди.
— На посолството — отвърна Луис.
— Няма дипломатически номера.
— Така е по-добре, сеньор.
— Твоят амиго каза ли каква е дестинацията ни?
— Не, сеньор. Не казват. От съображения за сигурност.
Броуди и Тейлър се спогледаха. Не им бяха дали предварително името на шофьора им.
Луис схвана какво става.
— Мога да ви покажа това.
Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади смартфона си. Намери някаква снимка и даде телефона на Броуди.
— Това съм аз с вашия господин Макдърмот.
Екранът беше пукнат и слънцето светеше ярко, но Броуди различи Луис, прегърнал през раменете висок тъмнокос мъж. Двамата стояха в нещо като бар или салон и държаха високи чаши с чадърчета.
Брайън Макдърмот беше временно управляващ американското посолство допреди няколко месеца, преди Мадуро да го изгони заедно със заместника му с обвинение в „заговор срещу правителството“. Преди това Макдърмот беше дипломатът номер едно в страната, тъй като Съединените щати и Венецуела нямаха посланици в столиците си в продължение на близо едно десетилетие. Броуди нямаше представа как изглежда Брайън Макдърмот, но Луис беше предприел стъпки да изчисти името си.
— Познавам и вашия господин Уорли — добави Луис.
Броуди му върна телефона и погледна Тейлър. Тя кимна.
— Добре. Да вървим.
Луис отвори задната врата и Тейлър се качи. Броуди реши, че е по-добре да седи до сто и десет килограмовия мъж с пистолет и затова се качи отпред и каза:
— Към хотел „Ел Дорадо“.
Луис кимна.
— Добър избор. И безопасен.
На изхода спряха на будката и Луис плати на дежурния с две банкноти, които сигурно се бяха обезценили напълно за времето, през което колата беше стояла на паркинг. Потеглиха, следваха шосето на летището в продължение на няколко минути и излязоха на магистралата за Каракас. Климатикът се включи и Броуди усети как потта по челото му се охлажда.
Четирилентовата магистрала разсичаше западния хребет на крайбрежните планини, за които Луис обясни, че влизали в национален парк на име „Ел Авила“. Няколко минути по-късно яркозелените подножия ги обгърнаха от всички страни.
Броуди включи радиото и превъртя станциите, което му беше ритуал всеки път, когато отиваше на ново място. Подмина няколко програми с ужасни поп и електронни парчета, както и някои с доста агресивно говорене, и се спря на нещо, което приличаше на традиционна фолк музика. Някакъв мъж пееше жива ритмична мелодия, съпроводена от струнен инструмент и маракаси.
Луис се усмихна.
— Хоропо. Много традиционно, господин Броуди.
— Аз съм човек с традиционни вкусове, Луис.
