Музиката пасваше идеално на пейзажа. На покритите със зеленина хълмове. На морските птици, които се рееха в яркосиньото небе. Броуди почти успя да се заблуди, че е на почивка.
Забеляза, че Луис поглежда тревожно огледалото за обратно виждане.
— Какво има?
— Онези коли ни следват от летището.
Броуди се обърна и погледна през задния прозорец. Тейлър направи същото. Двете платна на магистралата бяха разделени от бетонна преграда. Джипът им беше в лявата лента, а на шейсетина метра зад тях две очукани коли се движеха една до друга, като бързо скъсяваха разстоянието.
— Защо мислиш, че ни следят? — попита Тейлър.
— Бяха спрели на банкета, когато излязохме на магистралата — обясни Луис. — И потеглиха, след като ги подминахме.
Колата в тяхната лента, бяла тойота, увеличи скоростта, докато не се озова толкова близо, че можеха да видят шофьора — млад мъж под трийсетте, който гледаше право напред, стиснал волана с две ръце.
Броуди погледна напред. Приближаваха бетонната паст на тунел, минаващ под хълмовете.
Колата в дясната лента даде газ, задмина ги и влезе в тунела. Тойотата рязко зави в дясната лента и ускори, докато не се изравни с тях.
Броуди погледна шофьора — мършав тип с тънък мустак. Той се обърна и погледите им се срещнаха. Имаше онзи мъртвешки поглед, който Броуди беше виждал у много пречупени млади мъже в проблемни места по целия свят.
— Дай ми пистолета си — каза Броуди на Луис.
— Сеньор…
— И настъпи газта.
Луис извади 9-милиметровия глок от кобура и му го подаде така, че шофьорът на тойотата да не го види. След това натисна педала и когато влязоха в тунела, колата пред тях, синя хонда, мина в лентата им и започна да намалява скорост, а тойотата продължи успоредно на тях.
Броуди погледна назад към Тейлър. Тя изглеждаше спокойна, както и можеше да се очаква от човек, прекарал две години в шофиране из пущинаците на Афганистан. Колкото до самия Броуди, това не беше най-лошото пътуване от летище, което беше имал. В първите войни на войната в Ирак магистралата до багдадското летище имаше прякор „РПГ алеята“ заради начина, по който размирниците посрещаха пристигащите.
Луис осъзна, че е притиснат от хондата и тойотата.
— Ще ни спрат — каза той. — Много съжалявам.
Броуди свали прозореца, вдигна глока и се прицели в шофьора на тойотата. Онзи държеше волана с две ръце, но ако свалеше едната, Броуди беше готов да осигури нова червена тапицерия на колата му.
Сеньор Мустак най-сетне забеляза насочения в главата му пистолет, наби спирачки и спря с поднасяне, а те прелетяха покрай него.
— Давай! — каза Броуди.
Луис мина в дясната лента и настъпи газта до дупка. Хондата се опита да направи същия номер, рязко зави и отново намали, но не ѝ се получи. Луис се върна в лявата лента и я задмина.
Онзи в хондата настъпи газта и продължи успоредно на тях. После започна да доближава лентата им. Кучият син беше упорит.
Броуди го погледна. Шофьорът изглеждаше малко по-стар от приятелчето си и също толкова мършав. Имаше обаче гаден и решителен поглед и нещо подсказа на Броуди, че няма да се уплаши така лесно като колегата си.
Хондата продължи да приближава лентата им и Луис, който очевидно не беше обучен на тактическо шофиране, отпусна газта и изостана. Междувременно тойотата започна да ги настига.
Броуди не откъсваше поглед от шофьора на хондата. Можеше да стреля, но имаше неписано правило да не убива никого през първия час от пребиваването си в нова страна, затова се обърна към Луис.
— Изтикай го от пътя.
Луис го погледна, поколеба се, после промърмори нещо като молитва и рязко зави надясно. Краят на бронята удари хондата и счупи лявата ѝ сигнална светлина. Колата се понесе към стената на тунела.
Преследвачът им бързо коригира курса и отново ги приближи, като удари задницата на джипа. За момент Луис изгуби контрол и се доближиха опасно близо до стената на тунела. В тесните ленти нямаше място за грешки и Луис отново завъртя волана надясно и блъсна хондата. Броните им застъргаха една в друга, докато двете коли се носеха през тунела.
Луис, който явно набра известна увереност, блъсна още веднъж преследвача — достатъчно силно, за да запрати хондата в дясната стена на тунела. Колата поднесе, задницата ѝ рязко зави наляво и забърса джипа, докато Луис профучаваше покрай нея.
Броуди се обърна и видя как хондата се завърта и спира напречно на платното. Тойотата рязко наби спирачки, като едва не я блъсна.
Луис нададе ликуващ вик, когато джипът изхвърча от тунела и се озова на мост, пресичащ плитка долина. Все още се намираха в западното подножие на планината, но вече можеха да видят в далечината небостъргачите в центъра на Каракас.
Броуди не откъсваше поглед от огледалото за обратно виждане.
— Няма да ни последват — каза Луис.
Броуди му върна пистолета и шофьорът го прибра в кобура.
— Случвало ли ти се е друг път? — попита Броуди.
— На два пъти ме обраха пред терминала, докато посрещах пътници. Но никога не ми се е случвало подобно нещо. Но пък правилата вече се променят ежедневно. Всъщност няма правила — поправи се той.
