Минаха покрай голям билборд на държавната петролна компания ПДВСА, който беше по-нов и с по-ярки цветове от останалите. Представляваше фотомонтаж на президента Мадуро с червена барета и вдигнат юмрук на фона на развени венецуелски знамена и мускулести мъже с каски, които завъртаха колелото на клапан. В горната част се мъдреше девиз, който Броуди успя да разчете и без да знае много испански: СОЛИДАРНОСТ — ОРЪЖИЕТО НА РЕВОЛЮЦИЯТА СРЕЩУ КАПИТАЛИЗМА. Петролът беше кръвта на Венецуела и когато цената му беше висока, финансираше огромни социални разходи и корумпираната система на патронаж, която гарантираше лоялност към режима. А когато цената падаше, както беше от години, хората преставаха да са толкова лоялни.
Отляво на тях се издигаха два огромни небостъргача от бетон и блестящо синьо стъкло.
— Какво е това? — попита Тейлър.
— Парк Централ — отвърна Луис. — Навремето бяха най-високите сгради в Латинска Америка. Офиси, апартаменти и магазини. Но са опасни за посетители — добави той. — Най-добре е да се гледат от разстояние.
Броуди се загледа във високите сгради и си припомни кратката история на града, която беше прочел в пътеводителя по пътя насам. През по-голямата част на деветнайсети и в началото на двайсети век Каракас бил затънтен постколониален град. Когато през 20-те заработили първите петролни кладенци, страната се променила завинаги и огромните богатства преобразили града по време на строителния бум, модернизирал столицата.
Луис им каза, че автострадата, по която пътуваха, била затворена от хиляди протестиращи през пролетта и лятото на 2017 година, когато Мадуро създал Конституционна асамблея, за да промени конституцията и да отнеме властта на контролираната от опозицията законодателна власт. Протестите обхванали цяла Венецуела и довели до енергични мерки от страна на правителството, при които загинали сто и петдесет души, а хиляди били ранени.
— Хората не се страхуват, но изгубиха дух — каза Луис. — Излязоха на улиците, за да предизвикат промяна. А промяната не дойде. И сега основната им грижа е как да се нахранят и да опазят семействата си. Мой племенник е сред жертвите — добави той.
— Съжалявам — рече Тейлър.
Продължиха през нещо като музеен район с голям парк и ботанически градини. След няколко минути излязоха от автострадата и се озоваха в спокоен богат квартал с много дървета. Броуди видя изискани ресторанти, хотели и скъпи магазини за дрехи. По улиците нямаше много пешеходци, но в магазините имаше купувачи; пред доста от луксозните бутици можеха да се видят охранители, които не криеха, че са въоръжени.
Спряха на червен светофар пред входа на скъп мол. През големия стъклен вход се влизаше в широк коридор с под от полиран бял мрамор и редици магазини. На тротоара пред мола мъже и жени на средна възраст по тениски, джинси и с дебели гумени ръкавици ровеха купчини чували с боклук. Броуди и Тейлър ги загледаха, докато Луис чакаше да светне зелено.
— Какво правят? — попита Тейлър.
— Търсят храна — отвърна Луис.
Една жена намери кутия рулца. Лапна едно и прибра останалите в найлоновата чанта на рамото си.
Светна зелено и продължиха напред по виещата се улица с дървета от двете ѝ страни. Броуди знаеше, че хотелът им се намира недалеч от американското посолство.
— Мини покрай посолството — каза той на Луис.
— Si, señor. — Шофьорът продължи още няколко преки, зави наляво и след няколко минути минаха бавно покрай територията на посолството, която беше заобиколена от висока черна ограда. Вътре се виждаха малки бетонни постройки около основната сграда, която беше от полиран червен камък и с тесни прозорци. Американското знаме се развяваше над върховете на палмите.
При главния вход имаше бетонна стена и два кеца, окачени за връзките си върху емблемата на посолството.
— Това пък какво означава? — попита Броуди.
— Израз на неуважение от тъпите поддръжници на Чавес — отвърна Луис. — Започна, откакто онзи иракски журналист замери с обувка вашия господин Буш по време на негово посещение в Багдад.
Броуди отново погледна кецовете и си спомни за посещенията си на места като Исламабад и Дамаск. Там американските посолства бяха превърнати в символ на несправедливия и зловреден Запад, в изкупителна жертва за местните правителства, които се надяваха да отвлекат вниманието на народите си от реалните проблеми, които произтичаха от собствения им президентски дворец.
Приближиха две еднакви двайсететажни кули с бежова каменна облицовка и големи прозорци и Луис намали. Триметрова бетонна стена, боядисана в жизнерадостно жълто и с бодлива тел отгоре, отделяше кулите от улицата. Пред нея, от двете страни на метален портал, стояха двама яки охранители с тъмносини униформи и пушки помпи.
— Хотел „Ел Дорадо“ — каза Луис и намери за необходимо да добави: — Много сигурно място.
Броуди се обърна към Тейлър.
— Прилича ми на затвор.
— Ти искаше добре охранявано място — отвърна тя.
Луис зави към портала и намали, когато единият от пазачите вдигна ръка и тръгна към колата. Луис свали прозореца.
— Tiene reservación? — попита охранителят и надникна в колата.
