Спусна се вечер и животът на улицата започна да оредява. Магазините спускаха металните си щори, уличните търговци прибираха сергиите си, а скромният трафик започна да се насочва от центъра към околните квартали. Поток пешеходци се спускаше в метрото до мястото, където беше паркирал Луис; само няколко души излизаха от станцията. Часът беше твърде ранен за опустяване на центъра на столица, но причината за това беше ясна. Нощта принадлежеше на ченгетата и престъпниците.
Броуди си погледна часовника. Седем без пет. Обърна се към Луис.
— Добре, ще отидем пеша до площада. Намери някое място близо до Кулата на Давид и ни чакай там.
— Колко време да чакам, преди да се разтревожа?
— Може би около час. Ще ти се обадим, ако има проблем. Ако ти ни се обадиш след осем и не отговорим, можеш да се притесняваш.
— Свържи се с посолството — добави Тейлър.
— Полицаите в този район са най-лошите в града — предупреди ги Луис, докато двамата слизаха. — Избягвайте ги.
— Разбрано. — Броуди се обърна към Тейлър. — Готова ли си за една вечерна разходка?
— Заредена и готова — отвърна Тейлър.
До Музеум Плаза се стигаше от тясна пешеходна пътека, която минаваше през плътна редица дървета. Двамата излязоха на нея и после се отклониха сред дърветата и тръгнаха по периметъра на кръглия площад, на който имаше два музея в разнебитени неокласически сгради, както и вход към подобен на гора градски парк.
Приближиха отстрани едната от музейните сгради и спряха под редица палми.
Зачакаха. Хора влизаха и излизаха от музея и парка и се насочваха към пътеката, водеща към улицата и метрото. Уличен търговец, продаващ миниатюрни бюстове на Боливар, тениски с Че Гевара и друг революционен кич, прибираше стоките и сергията си.
— Би изглеждала добре с тениска с Че Гевара — отбеляза Броуди.
Тейлър не отговори, а продължи да оглежда площада.
— Виж. Ей там.
Дребен слаб мъж с жълто поло и бяла бейзболна шапка излезе от парка и тръгна към центъра на площада. Погледна мобилния си телефон.
Точно в седем вечерта Броуди и Тейлър излязоха на площада.
Раул ги видя. Полицай със светлосиня униформа мина между тях и продължи към улицата. След като се махна, Раул им кимна и тръгна към изхода на площада.
Броуди и Тейлър го последваха. Раул продължи по тротоара на широкия булевард пред музеите. Липсата на пешеходци и ярката му дреха им позволяваше да го следят без проблеми от разстояние.
Тръгнаха след него по тясна странична уличка, която беше сумрачна и пуста, между безлични блокове без никакви витрини. Уличните лампи не светеха. Няколко мотористи минаха покрай тях, но иначе наоколо нямаше жива душа. Пред тях имаше някакво заведение или магазин с включени светлини. Приближиха и видяха осветен пластмасов знак с логото на „Бъргър Кинг“. Точно когато стигнаха до него, светлините на знака угаснаха. Вътре Броуди видя някакъв мъж бързо да затваря, сякаш се състезаваше с неписан полицейски час, запечатан в сърцето и ума на всеки местен.
Пред тях Раул мина покрай висока офис сграда. Обърна се и ги погледна, след което зави на ъгъла. Последваха го.
— Замисляла ли си се какво би направила при зомби апокалипсис? — попита Броуди.
— Има ли някой, който да не е мислил? Лично аз ще си видя сметката.
— Сериозно?
— Във филмите хората бягат от разлагащи се чудовища, измъкват се и се опитват да живеят нормално около пет минути, преди някоя от онези ядящи мозъци твари да изникне от нищото. Не бих могла да живея с такова напрежение.
— Мислех те за боец. Сребърна звезда, нали?
— Да, в реална война с истински хора, които умират и си остават мъртви.
— Добър довод. Но…
Тейлър сграбчи ръката му.
— Чакай.
Бял седан със синя емблема и надпис POLICÍA изпълзя бавно по напречната улица. Колата спря в средата на кръстовището и Броуди различи зад волана смътния силует на ченге, което се оглеждаше. До него седеше второ ченге.
Колата зави и тръгна към тях.
Броуди хвана ръката на Тейлър и я дръпна зад една колона пред офис сградата точно когато шофьорът включи дългите светлини.
Колата пъплеше бавно по улицата. Броуди прехвърли наум възможностите им. Ако ги бяха видели, щяха да ги спрат. В най-добрия случай ги очакваше грубо изнудване. В най-лошия щяха да намерят оръжията им.
Колата приближи. Като се имаше предвид колко пуста е улицата, Броуди си помисли, че двамата с Тейлър ще успеят да се справят с ченгетата и да се чупят. Ако се наложи. Броуди си припомни разказа на Уорли за онзи с двойното гражданство и си помисли, че най-вероятно ще им се наложи.
Двамата с Тейлър се долепиха до колоната — толкова плътно един до друг, че помежду им не можеше да се пъхне и кредитна карта. Големият Броуди преценяваше как да се измъкнат от положението, докато Малкият Броуди интерпретираше погрешно сетивните възприятия и се събуждаше, с което определено не помагаше.
Полицейската кола вече беше почти до тях. Двамата останаха скрити в сянката, когато фаровете осветиха колоната пред тях.
Колата продължи да се движи и Броуди и Тейлър се плъзнаха около колоната, за да останат в тъмното. Минаха още секунда-две… след което шофьорът даде газ и продължи напред.
