Двамата останаха залепени за колоната още около минута и слушаха как колата се отдалечава. Малкият Броуди продължаваше да се държи непрофесионално, което си беше напълно характерно за него, така че Броуди се дръпна от Тейлър и погледна тъмната улица. Полицейската кола не се виждаше никаква.
Обърна се към Тейлър, която го гледаше. Помежду им беше преминал някакъв намек за нещо и това можеше да означава само неприятности за мисията, да не говорим за кариерите им.
Броуди прочисти гърлото си.
— Разминахме се на косъм.
— Да. — Тя погледна в посоката, в която вървяха. — Изгубихме Раул, но мисля, че виждам кулата оттук.
Продължиха по тъмната улица, като отлично си даваха сметка, че са сами в опасен и лишен от закони град, на опасна и незаконна мисия и без да могат да разчитат на никого освен на себе си.
Кулата на Давид, известна и като Финансовия център, представляваше всъщност комплекс сгради, като основната се извисяваше над останалите със своите четирийсет-петдесет етажа. Тя беше ъгловата структура със скелет от бетон и стомана, облицован със стъкло. Цели части от нея бяха недовършени и показваха оголени подове и тавани. Приличаше на строеж, само дето бетонът беше стар и на петна, а много от стъклата бяха разбити. Щеше да изглежда съвсем на мястото си във военна зона. Или във филм със зомбита.
Слънцето потъваше зад хоризонта и кулата се открояваше на фона на синьо-лилавото небе. Броуди и Тейлър тръгнаха бавно към нея.
Целият комплекс беше заобиколен от бетонна стена с метален портал. Пред него стояха трима мъже, макар че беше трудно да се определи дали са охрана, безделници или бандити.
Приближиха още и видяха, че тримата са с тъмносини униформи. Единият се беше облегнал на мотоциклет и пушеше. Другите двама стояха до портала с автомати на гърдите.
Пушачът ги забеляза и им махна от другата страна на улицата.
— Aquí, aquí.
— Para quién? — попита Тейлър.
— Raúl — с известно нетърпение отвърна мъжът. — Aqui.
— Ако се наложи, първо се захващаме с двамата с автоматите — каза Броуди. — Аз поемам десния, ти левия.
— Разбрано.
Пресякоха пустата улица и докато приближаваха, видяха, че онзи с цигарата е по-възрастен от другите двама, може би на около четирийсет и пет. Имаше тънък като молив мустак, дълго изпито лице и голям белег, който се спускаше по хлътналата му буза. Беше въоръжен с пистолет в кобур на кръста. Мъжът метна фаса към бордюра. Двамата по-млади, към трийсетте, не сваляха погледи от тях.
Белега попита нещо на испански и Тейлър отговори. Последва кратък разговор, по време на който всички поглеждаха към Броуди и сигурно се чудеха що за мъж оставя жена да говори вместо него. На Броуди му се искаше да им каже, че се е провалил с испанския и е започнал да учи френски, но за целта трябваше да знае поне малко езика.
Един от младите отключи портала и го отвори. Белега им даде знак да влязат.
— След теб — каза Броуди и посочи портала.
Белега го изгледа с мъртвешки поглед и повтори със силен акцент:
— След теб.
Броуди и Тейлър минаха през портала, следвани от двамата с автоматите. Белега затвори след тях и също ги последва.
Прекосиха площ с избуяла трева и напукана настилка, след което минаха между две дебели колони и се озоваха в открит кръгъл атриум с балкони на няколко нива. Вонеше на мухъл и боклук, всяка повърхност беше покрита с графити, някои просташки, други по-артистични. Много бяха политически. В сумрака Броуди различи едно послание, изписано на отсрещната стена с големи жълти букви: CHÁVEZ VIVE. Чавес е жив.
Е, Чавес беше мъртъв. Както и всяка надежда на Венецуела да постигне високия финансов статус, за който си бяха мечтали дизайнерите на тази огромна руина.
Навсякъде се виждаха следи от настанилите се някога тук — през атриума бяха прокарани жици, парапетите на балконите бяха боядисани в ярки цветове, а високите стени от тухли образуваха импровизирани стаи на горните нива.
— Levanta los brazos — каза Белега.
— Къде е Раул? — попита Броуди.
— Levanta los brazos — повтори мъжът и вдигна ръце.
— Ще ви спестя занимавката — каза Броуди. — И двамата сме въоръжени с пистолети и няма да ги получите.
Тейлър преведе — вярно, ако можеше да се съди по реакцията. Белега изгледа кръвнишки Броуди и каза нещо.
— Предайте оръжията си, или няма да се срещнете с никого преведе Тейлър.
— В такъв случай си тръгваме — каза Броуди. — Назад.
И отстъпи назад към портала. Един от младите бързо тръгна, за да го изпревари и да му препречи пътя. Броуди се обърна към него. Мъжът не беше преместил автомата си, който още беше на гърдите му. Броуди беше сигурен, че ще успее да счупи челюстта му със собственото му оръжие, преди да е успял да го насочи за стрелба. Тези типове не бяха професионалисти — повече приличаха на ченгета от някой мол с техните едрокалибрени играчки. Проблемът беше, че бяха трима.
— Разкарай се от пътя ми — каза Броуди. Мъжът не помръдна, но когато Броуди се наведе към него, отстъпи крачка назад.
С периферното си зрение Броуди видя, че Тейлър го е последвала и върви към изхода, но и нейният път беше препречен от другия мъж с автомат.
