— Барио Веинтикуатро де Хулио. Квартал Двайсет и четвърти юли. Там започнаха. Но после изтласкаха другите банди и разшириха района си.
— Трябват ни имената и адресите на бардаците, занимаващи се с детска проституция — напомни му Тейлър.
Раул се усмихна.
— Имена? Мислите си, че имат имена? С неонови знаци?
Тейлър каза нещо на испански, което моментално изтри усмивката му.
Раул я погледна.
— Дадох ви името на квартала в Петаре, където ще намерите тези места. Те са може би две или три. Ще трябва да ги откриете сами. Съветвам ви да отидете въоръжени и през деня. Освен това ще е по-добре вие, сеньора, да не отивате с господина.
Броуди и Тейлър не отговориха.
Раул определено искаше да си спечели седемстотинте долара.
— Чужденците обикновено биват завеждани от някого на тези места — каза той на Броуди. — От човек, който има връзка с бандата или с корумпирани хора на режима. Но някой секс турист може да отиде и сам. И ако изкара късмет, да изчука малолетно момиче. А ако не изкара, го обират и може да му прережат гърлото.
— Ясно — каза Броуди. Ал Симпсън и партньорът му бяха отишли там с хора от ПДВСА. Но защо и Кайл Мърсър е бил там? Е, щеше да го попита, когато го заловеше. Не разполагаха с кой знае какво начало, но все пак беше по-добре от нищо. За последно Кайл Мърсър беше забелязан в бардак с малолетни момичета в определен район в Петаре. Може би го беше посетил като секс турист и сега беше в Банкок.
— Шибана работа — каза той на Тейлър.
— Сега ли го забеляза?
Раул като че ли се притесни от думите им и заяви твърдо:
— Това е всичко, което знам.
Броуди кимна.
— Добре. Приемаш ли чекове?
— Сеньор…
— Добре, нека бъде в брой. — Броуди извади от джоба си пачка двайсетачки и отброи седемстотин долара в ръката на Раул. — И още двайсет за кутията за дарения в църквата.
Раул не намери това за смешно, но взе двайсетачката и напъха парите в джоба си.
— Има ли друг изход? — попита Броуди.
— Има второ стълбище от другата страна на кулата.
— И не искам да виждам наетите ти ченгета там.
— Аз съм честен бизнесмен, сеньор. Питайте сеньор Хънт.
— Мисля, че сеньор Хънт е прекарал прекалено много време тук.
Раул се усмихна.
— И той самият спомена същото.
— Води — каза му Броуди. — И никакви номера. Видя ли онези момчета, ти ще си първата жертва.
Тръгнаха след Раул през лабиринта от тухлени стаи. Една беше по-голяма от останалите и след боклуците в нея имаше остатъци от сгъваеми столове и ръждясало метално бюро. На стената се мъдреше лицето на Уго Чавес, под което имаше надпис.
— Общински съвет на Кулата на Давид — преведе Тейлър и се обърна към Раул. — Какво е това?
— Всеки етаж е имал свой представител — обясни Раул. — Събирали са се и са гласували. Имали са своя собствена полиция. Имали са и магазини. Бизнес.
Е, помисли си Броуди, може би бившите обитатели биха могли да научат клоуните в Президентския дворец на демокрация и икономика. Сигурно това е била причината да бъдат изритани.
Стигнаха до стълбище без външна стена и парапет, който да предпазва хората да не се пребият. Човек трудно можеше да си представи, че на това място са живели хиляди души, включително и деца.
— След теб — каза Броуди на Раул.
От тази височина се виждаше, че се намират от другата страна на кулата. Бетонната стена стигаше и дотук, само че нямаше портал.
Слязоха по стълбището и продължиха след Раул към стената. Броуди се огледа. Тук беше странно спокойно сред бурените и парчетата бетон и арматурно желязо. Ярката луна беше почти пълна, сред шепота на палмовите листа се чуваха крясъци на нощни птици.
— Насам — прошепна Раул и ги поведе към външната стена към място, където някой беше пробил достатъчно голяма дупка, за да мине човек през нея.
— Оставям ви тук — каза Раул. — Ще кажете на господин Хънт, че съм ви бил от помощ, нали?
— Ще получиш добър отзив за представянето си.
Раул като че ли не го разбра.
— Ако информацията ти е добра, ще се видим отново — каза му Тейлър. — Ако не е, също.
Раул я погледна.
— Може би трябва да идете в Петаре с този господин.
Броуди намери думите му за смешни, но сдържа усмивката си.
— До скоро, амиго.
— Buenas noches. — Раул се обърна и си тръгна.
— Не е лош за сутеньор — каза Броуди и посочи дупката. — Първо дамите.
Тейлър извади глока си и пропълзя през дупката.
— Чисто е.
Броуди я последва и се озова в мъртвешки тиха улица. От отсрещната страна се издигаше редица занемарени едноетажни постройки с ронеща се мазилка. Всички прозорци бяха с решетки, а по краищата на покривите с испански керемиди имаше бодлива тел.
Броуди извади телефона си и се обади на Луис, докато Тейлър оглеждаше улицата с пистолет в ръка.
Луис вдигна на половин позвъняване.
— Готови сме за тръгване — каза Броуди.
— Добре ли сте?
— Отлично сме. А ти?
— Да, но виждам онези с оръжията…
— Ние сме от другата страна на кулата, срещу входа. — Броуди затвори и се обърна към Тейлър. — Искаш ли да отидем в Петаре?
Тя се поколеба.
— Мисля, че е по-добре първо да огледаме по светло.
— Мърсър може в момента да е в любимия си бордей там и да скача на въже с някое дванайсетгодишно момиче.
— Това е отвратително.
