Прекаленото излагане на подобно нещо предизвикваше медиатронно изгаряне у целевата публика. Вместо да ги спират от време на време и да дават малко почивка на хората, собствениците им бяха започнали нещо като надпревара във въоръжаването в опитите си да намерят оня магически образ, който ще накара хората да пренебрегнат всички останали реклами и да се фиксират само върху тяхната. Най-лесната крачка — увеличаване размера на медиатроните — беше стигнала горе-долу до абсолютната си граница. Доста дълго време преди това съдържателната страна бе намерила окончателното си решение: циците, гумите и експлозиите бяха като че ли единствените неща, които привличаха вниманието на изключително придирчивата аудитория, макар че от време на време пускаха и нещо напълно несъвместимо, като например природна картина или мъж с черно поло, който чете поезия. Веднага щом всички медиатрона станаха високи по трийсет метра и се напълниха с цици, единствената конкурентна стратегия, която още не беше докарана до краен предел, бяха разните технически трикове: болезнено ярки светлини, внезапно появяващи се образи и симулирани триизмерни фантоми, които скачаха наужким към определени минувачи, които не им обръщаха достатъчно внимание.
Точно през един такъв няколко километров тунел от стимули мина Нел при внезапното си хукване. От позицията на Харв, който изоставаше все повече и повече, тя приличаше на мравчица, която тича по екрана на телевизор, чиито яркост и контраст са увеличени до дупка. Нел рязко сменяше посоката си от време на време, когато усетеше заплаха от някой виртуален пищящ демон, който се спуска към нея от фалшивия паралакс на подвижен z-образен буфер, просветващ като комета на фалшивата небесна твърд на черен видеоекран. Знаеше, че всичко е измислица и в повечето случаи дори не можеше да разбере какви стоки рекламират, но животът я бе научил да отскача при заплаха. Тя не можеше да не отскача.
Не бяха измислили начин да накарат рекламите да се спускат към теб фронтално, поради което тя поддържаше горе-долу постоянна посока по средата на улицата, докато не прескочи една енергоабсорбираща бариера в края на улицата и изчезна в гората. Харв я последва няколко секунди по-късно, макар че ръката му не му позволи да прескочи и в резултат той се търкулна презглава, също като някой автокънкьор, който не е видял изобщо бариерата и направо се забива в нея.
— Нел! — крещеше той, докато се приземяваше в една купчина шарени опаковъчни отпадъци. — Не можеш да останеш тук! Не можеш да останеш сред дърветата, Нел!
Нел вече бе навлязла дълбоко в гората или поне толкова надълбоко, колкото можеш да навлезеш в един тесен зелен пояс, направен с цел да раздели една Земя под аренда от друга. Тя падна на няколко пъти и веднъж си фрасна главата в едно дърво, преди да разбере с типичната детска адаптивност, че се намира на повърхност, която далеч не е като гладък и равен под, улица или тротоар. Глезените й трябваше да действат малко по-избирателно на това място. Беше едно от онези места, за които бе чела в „Илюстрирания буквар“: магическа зона, където на фракталното измерение на терена му беше позволено да действа както си иска, на буците — да се състоят от по-малки копия на себе си, та чак до микроскопското ниво, върху което се хвърляше някаква мърсотия и се засяваха ония страховити ели, които растат със скоростта на бамбука. Много скоро Нел срещна една такава ела, която беше съборена от неотдавнашен тайфун и сега цялата й коренова система бе щръкнала нагоре, при което се бе отворила удобна яма, просто подканяща да се скочи в нея. Нел така и направи.
За няколко минути й се струваше страшно забавно, че Харв не може да я намери. В техния апартамент имаше само две скришни места — двата килера, — поради което обичайните им подвизи в играта на криеница не им носеха почти никакво забавление и ги караха да се чудят какво пък толкова забавно има в тая тъпа игра. Сега обаче, в тъмнината на гората, Нел започваше да усеща тръпката.
— Предаваш ли се? — попита накрая тя и чак тогава Харв разбра къде се е скрила. Той застана на ръба на кореновата яма и й заповяда да излезе. Тя отказа. Накрая Харв слезе долу, макар че за едно по-опитно око от това на Нел слизането му щеше да си бъде чисто падане. Нел скочи в скута му, още преди той да е успял да стане.
— Трябва да се махаме — рече й той.
— Искам да останем тук. Много е хубаво — отвърна му Нел.
— Ти не си единствената, която мисли така — каза Харв. — Заради това са поставили решетки.
— Решетки ли?
— Аеростати. За охрана.
Нел беше много доволна да чуе това и въобще не можеше да разбере защо брат й говори с такъв ужас в гласа за охраната.
