— Ще ми простиш, че ти развалям изненадата — каза той, — като ти кажа, че това е книга, скъпа моя. Вълшебна книга. Направих я за теб, защото те обичам и не можах да се сетя за по-добър начин да изразя тази любов. И винаги, когато я отваряш, независимо колко далеч съм от теб, ще ме намираш вътре.
— Много, много ти благодаря, татенце — изчурулика тя и взе книгата с две ръце, при което той не можа да се въздържи и я вдигна високо, прегърна я силно и я целуна.
— Довиждане, най-скъпа моя, ще ме виждаш в сънищата си — прошепна той в мъничкото й, безупречно ушенце, след което я остави на земята, завъртя се и се отдалечи, преди да е видяла тя сълзите, които се стичаха по лицето му.
Хакуърт вече беше свободен човек, който се луташе из аеродрума в емоционален ступор и успя да намери полета си, като се остави единствено на същия стаден инстинкт, който отвеждаше всички местни до полетите им. Винаги, когато видеше повече от един гуейло да се спускат устремено в някоя посока, той просто тръгваше след тях, после пък други тръгваха подир него, и така се получи една тълпа чужденци сред стотиците пъти повече местни, докато накрая, два часа след обявеното за полета време, всички се струпаха на един изход и започнаха да се катерят в кораба „Ханжин Такома“, който можеше и да не е техният кораб, но пък пасажерите вече имаха значително количествено превъзходство и можеха да го отвлекат до Америка, което си беше единственият начин да се справиш в Китай.
Бе получил известие от Небесното кралство. Сега беше на път към земята, която все още — макар, и смътно — знаеха като Америка. Очите му бяха зачервени от сълзите по Фиона и Гуен, а кръвта му беше пълна с нанозити, чиято функция бе известна само на д-р Х.; Хакуърт беше легнал, затворил очи, навил ръкава си нагоре и затананикал „Давай, Атлантида“, докато лекарите на д-р Х. (поне се надяваше, че са лекари) забиха една дебела игла във вената му. Иглата бе забита в една тръба, която беше свързана по специален начин със синтетичния компилатор; Хакуърт бе пряко свързан със Захранването, но не редовното захранване на Атлантида, а това на д-р Х., което беше свързано с черния пазар. Само се надяваше да са дали на машината правилни инструкции, защото щеше да е срамота в ръката му да се материализират някоя пералня, медиатронна китайска пръчица или килограм китайско брашно. Оттогава бе получил няколко пристъпа на треперене, което трябваше да означава, че имунната му система реагира на нещо, което д-р Х. му беше вкарал. Тялото му или щеше да свикне с него (което бе за предпочитане), или щеше да унищожи вредящите нанозити.
Въздушният кораб беше от типа, който прилича на бърз средновековен кораб с платна и гребла, но при тези условия това бе най-големият клас пътнически летателни апарати. Беше разделен на четири класи. Хакуърт се намираше в трета — втората отдолу-нагоре. Под него беше класата за мигриращи отрепи и небесните момичета — проститутките на въздуха. Дори сега те ръсеха подкупи наляво и надясно, за да се доберат до залата в трета класа, вперили погледите си в Хакуърт и облечените в бели ризи сараримени, които често пътуваха в тази посока. Въпросните господа бяха израснали в някой или друг претъпкан Дракон, където се бяха научили да си създават един вид изкуствено лично пространство, като категорично се пренебрегват един друг. Хакуърт бе стигнал до онова състояние, в което съвсем откровено не му пукаше от нищо. Той гледаше тези мъже съвсем открито — бойци от първата линия на разните им там микродържавици, докато всеки един от тях сгъваше сакото си в морскосиньо и се промъкваше пълзешком на лакти в някоя подобна на ковчег микрокаюта, също като редник, който пропълзява под ограда от бодлива тел, следван или не от съгледвач.
Хакуърт се чудеше съвсем безпредметно дали той е единственият на този кораб с две хиляди пасажери, който вярва, че проституцията (или
