Тръгнаха по един таен и обходен път към бреговата ивица, опитвайки се да стоят колкото може по-далеч от групичките пияници, които се клатушкаха през съзвездията от изпълнени със страст бордеи също като хладни и мрачни скални късове, които си пробиват път през небе с млади звезди. Стигнаха до един обществен синтетичен компилатор и си взеха разни неща от безплатното меню: бутилки с вода и нутра-бульон, пакети със суши, направено от наносурими и ориз, вафли, както и пакетчета с големината на дланта на Харв, украсени с невероятно големи обещаващи надписи („ОТРАЗЯВА 99% ИНФРАЧЕРВЕНИ ЛЪЧИ!“), които се разгъваха в огромни набръчкани, покрити с метал одеяла. Нел бе забелязала множество неправилни фигури, разпръснати на плажа като гигантски ларви с хромово покритие. Сигурно бяха случайни минувачи като тях, загърнати в същите одеяла. Веднага щом събраха продуктите, децата побягнаха към брега, да си изберат и те едно местенце. Нел искаше да е по-близо до водата, но Харв направи няколко много добре обмислени забележки за това колко е непрепоръчително да се спи там при прилив. Повлякоха се по морската дига и вървяха така един-два километра, преди да успеят да намерят едно относително спокойно местенце на плажа, след което се загърнаха в одеялата си. Харв настоя, че през цялото време поне един от двамата трябва да стои буден, за да действа като часовой. Нел бе научила за всичко това от виртуалните си приключения с „Буквара“ и се съгласи тя да дежури първа. Харв заспа почти веднага и Нел отвори книгата си. В моменти като този хартията издаваше мека светлина, а буквите изпъкваха ясни и черни като клоните на дърво при пълнолуние.
Театър „Парнас“ имаше доста приятен бар, макар и да не беше нищо кой знае колко бляскаво — просто една заличка в страничната част на първия етаж, като самият барплот бе поставен на едната стена. Старата мебелировка и снимките бяха плячкосани от червените барети, след което бяха заменени с пост-маоистки неща, ала те не бяха толкова хубави. Управителят държеше пиячката под ключ, докато интеракторите работеха, защото не споделяше романтичната представа за алкохолизиралите се творчески гении. Миранда се домъкна от килийката си, поръча си обикновена сода и се отпусна на един пластмасов стол. Събра разтрепераните си ръце като книга, след което закри лицето си с тях. След няколко дълбоки вдишвания тя позволи на сълзите да потекат спокойно, макар че те бяха съвсем безмълвни, нещо като моментно изпускане на парата, а не катарзиса, на който се бе надявала. Още не си беше заслужила катарзиса, знаеше това много добре, защото онова, което се бе случило, беше още първият акт от пиесата. Просто първоначалният инцидент или както там го наричаха по книгите.
— Тежка сесия ли? — чу някакъв глас тя. Миранда го познаваше, но бегло: принадлежеше на Карл Холивуд — драматургът, който беше реалният й шеф. Тази вечер обаче той не звучеше като гадно копеле, което си беше истинска находка.
Карл караше четирийсетте, беше висок около метър и деветдесет, с доста здрава физика и обичаше да носи безкрайни черни сака, които почти метяха пода. Имаше дълга чуплива руса коса, която бе силно сресана назад, както и брада като на крал Тут. Или се беше обрекъл на безбрачие, или смяташе, че особеностите на сексуалните му ориентация и нужди са безкрайно сложни, за да може да ги сподели с колегите си. На всички им се подкосяваха краката от страх при появяването му и на него това му харесваше; нямаше да може да си върши работата, ако беше приятел с всички интерактори.
Тя чу звука от каубойските му ботуши, докато той приближаваше по голата, омазнена китайска рогозка. Конфискува й содата.
— Не искам да пиеш тая газирана гадост, когато плачеш. Ще ти излезе през носа. Трябва ти нещо като доматен сок — да замести загубените електролити. Знаеш ли какво — говореше той, докато подрънкваше огромната си връзка с ключове, — ще наруша правилата и ще ти направя едно божествено „Блъди Мери“. Обикновено сипвам вътре малко „Табаско“, защото така се прави в родното ми място. Но тъй като лигавицата ти е вече раздразнена, ще ти го направя от скучния тип.
Докато свърши с речта си, Миранда поне си бе махнала ръцете от лицето. Тя се извърна на другата страна.
— Малко е странно да се интерактира в онази миниатюрна кутийка, нали — каза Карл, — малко е изолирано. Преди не беше така в театъра.
— Изолирано? Малко? — погледна го Миранда. — Тази вечер мога да понеса и повече изолация.
— Казваш ми да те оставя на мира или…
