Китаецът се загърна така, че заприлича на черно семенце, вдигна се във въздуха, завъртя се и се разтвори като разцъфнало цвете. Единият му крак фрасна Бърт по брадичката и като че ли започна да се ускорява нагоре, докато минаваше през цялата глава. Тялото на Бърт се тръшна на паважа, сякаш няколко галона вода бяха излети от кофа. Китаецът остана съвсем неподвижен, успокои дишането си и оправи шапчицата си и пояса на робата си. След това обърна гръб на Нел и Харв и се отдалечи по средата на улицата.
Нел отвори „Буквара“ си. През един прозорец на Черната крепост се виждаше как Динозавър — или по-точно неговият силует — е застанал до трупа на барон Бърт, а в лапите му пушеше кол.
Нел каза:
— Малкото момченце и малкото момиченце хукнали да тичат към Отвъдната земя.
Пасажерите на бъдещия полет спираха с приплъзване по покрития с плюнки под на шанхайския аеродрум, докато гласът на говорителя нижеше по микрофона имената на велики и древни китайски градове. Оставяха чантите си на земята, караха децата си да млъкнат, бърчеха чела, правеха с ръце фунии на ушите си и свиваха устни от пълна изненада. Нещата станаха още по-трудни заради огромната фамилия от няколко дузини току-що пристигнали бури — жени с бонета и момчета в дебели и груби фермерски панталони, — които се бяха проточили през единия от изходите и бяха започнали да пеят химн на благодарността с плътните си дрезгави гласове.
Когато говорителят съобщи полета на Хакуърт (до Сан Диего през Сеул, Владивосток, Магадан, Анкораж, Жуно, Принс Руперт, Ванкувър, Сиатъл, Портланд, Сан Франциско, Санта Барбара и Лос Анджелис), той очевидно реши, че е под достойнството му, отвъд способностите му или и двете заедно да говори на корейски, руски, английски, френски, костарикански и испански в едно и също изречение, поради което просто мърмори нещо в микрофона известно време, сякаш не само че не е говорител-професионалист, ами на всичкото отгоре е един срамежлив, безучастен вокалист, скрит в задните редици на някой огромен хор.
Хакуърт знаеше, че ще минат много часове, преди да се озове на някой въздушен кораб, и че дори след като е направил тази огромна крачка, можеше да чака с часове, докато корабът наистина излети. Въпреки това трябваше да каже довиждане на семейството си по някое време, а този момент беше точно толкова подходящ, колкото и всеки останал. Гушнал Фиона (която вече бе толкова голяма и здрава) в сгъвката на едната си ръка и хванал Гуен с другата, той настойчиво си пробиваше път сред плътно прилепналата тълпа от пасажери, просяци, джебчии и улични търговци, които продаваха всичко от топове истинска коприна до крадена интелектуална собственост. Най-сетне стигнаха до един ъгъл, където се бе образувало вяло въртопче, отделено от потока хора, и където Фиона можеше да бъде свалена на земята без особена опасност.
Той се обърна първо към Гуен. Тя все още изглеждаше стъписана и отнесена, което продължаваше в по-голяма или по-малка степен откакто й беше казал, че е получил ново назначение, „чиято природа нямам свободата да ти разкрия, освен че касае бъдещето не само на моя отдел, нито на Джон Зайбатсу, ами на цялата филозона, в която си имала щастието да се родиш и на която съм се заклел във вечна вярност“, и че отива в командировка „с неизяснена продължителност“ в Северна Америка. Особено напоследък беше станало съвсем ясно, че Гуен не разбира нищо. Отначало Хакуърт се ядоса, защото го сметна за симптом на дотогава останал скрит интелектуален дефицит. По-късно бе започнал да си дава сметка, че това е свързано по-скоро с емоционалното й състояние. Хакуърт тръгваше на едно не съвсем незначително приключение, ставаше господар на собствената си съдба, щеше да бъде много романтично. Гуен не беше възпитана в подходящия авантюристичен дух, а и цялата идея за подобни неща й се струваше нереална. Тя подсмръкна един-дваж, избърса си сълзите, целуна го и го прегърна набързо и отстъпи назад, след като бе изиграла своята роля в церемонията без каквото и да било излишно театралничене. Останал малко недоволен от цялата работа, Хакуърт приклекна, за да се изравни с нивото на Фиона.
Дъщеря му като че ли интуитивно схващаше по-добре ситуацията; напоследък ставаше по няколко пъти през нощта, защото сънувала кошмари, а на път за аеродрума беше останала напълно тиха. Вторачи се в баща си с големи зачервени очи. Очите на Хакуърт се насълзиха и носът му потече. Той се изсекна шумно и задържа кърпата пред лицето си известно време, за да се вземе в ръце.
След това бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади един плосък пакет, опакован в медиатронна хартия с пролетни диви цветя, които се поклащат на лекия вятър. Фиона незабавно грейна и Хакуърт не можа да сдържи усмивката си — не му беше за първи път — към очарователната податливост на малките хора спрямо съвсем откровените подкупи.
