Към тях май се бе насочил някакъв турбореактивен двигател със сопранов глас, който ту заглъхваше, ту се усилваше, докато летателният апарат се промъкваше между дърветата. Страховитото вдъхновение на сопраното се снижи с два тона, когато спря точно над главите им. Не виждаха нищо повече от странното проблясване на цветна светлина, отразявана върху каквото там беше въпросното нещо от далечните медиатрони. Някакъв глас, който бе произведен направо идеално и който беше само малко по-силен, отколкото трябваше, долетя оттам: „Посетителите са добре дошли за разходки из парка по всяко време. Надяваме се, че престоят ви е харесал. Моля съобщете, ако имате нужда от инструкции и този апарат ще ви окаже помощ“.
— Колко е хубаво — възкликна Нел.
— Няма да е така още дълго — обясни Харв. — Давай да се махаме оттук, преди да му е дошло до гуша от нас.
— Ама на мен ми харесва тук.
От аеростата излетя синкава светлина. И двамата изпищяха, когато ирисите им се сгърчиха. Машината обаче също им изкрещя: „Разрешете ми да осветя пътя ви до най-близкия изход!“
— Ние избягахме от къщи — обясни Нел. Харв обаче вече драпаше нагоре по стената на дупката и я влачеше подире си със здравата си ръка.
Турбините на нещото изреваха, когато то направи лъжлива атака. По този начин ги избута бързо-бързо към най-близката улица. Когато най-сетне прескочиха една бариера и сложиха крака на твърдата земя, изгаси светлината си и се отдалечи, без каквито и да било думи за сбогом.
— Всичко е наред, Нел, те винаги правят така.
— Защо?
— Ами, за да не се напълни гората със случайни минувачи.
— Това пък какво е?
— Ами това сме ние в момента, например — обясни й Харв.
— Хайде да се подслоним при приятелите ти! — предложи Нел.
Харв никога не бе запознавал Нел с някой от приятелите си, така че тя ги познаваше както децата от предишните епохи познаваха Гилгамеш, Роланд или Супермен. Нел бе останала с впечатлението, че улиците на Земите под аренда просто гъмжат от приятели на Харв, които са малко или много всемогъщи.
Лицето на Харв се смръщи за известно време, след което той каза:
— Трябва да си поговорим за вълшебната ти книга.
— „Илюстрирания буквар на младата дама“ ли?
— Да, няма значение как се казва.
— И защо трябва да говорим за него?
— Оф! — въздъхна Харв с вял глас, както правеше винаги, когато Нел говореше като абсолютно дете.
— Защо трябва да говорим за него? — повтори въпроса си тя търпеливо.
— Има нещо, което никога не съм ти казвал за тази книга, но сега трябва да го направя — обясни Харв. — Хайде, давай да вървим, че някой идиот ще дойде да ни тормози.
И те тръгнаха към главната улица на Лейзи Бей Таун, което беше Земята под аренда, където ги бе извел патрулът. Главната улица лъкатушеше успоредно на бреговата ивица, като отделяше брега от цяла дълга поредица питейни заведения, на чиито входове имаше ярки, неприлични медиатрони.
— Не искам натам — каза Нел, защото си спомни последния шпалир от електромагнитни сводници.
Харв обаче я стисна здраво за китката и тръгна надолу по хълма, повлякъл я подир себе си.
— По-безопасно е, отколкото да се движим по задните улички. Чакай сега да ти разкажа за книгата. Заедно с моите приятели я отмъкнахме с разни други неща от един вики, когото нападнахме веднъж. Док ни каза да го нападнем.
— Док?
— Онзи китаец, който държи Цирка на бълхите. Каза ни, че трябва да го нападнем, но да се погрижим да е така изпипано, че мониторите да го хванат.
— Какво означава това?
— Няма значение. Каза ни също така, че трябва да задигнем нещо от оня вики — някакъв пакет горе-долу толкова голям. — И Харв оформи с палците и показалците си прави ъгли, с помощта на които определи размерите на правоъгълник с големината на книга. — Даде ни да разберем, че става въпрос за нещо много ценно. Да, ама ние не намерихме никакъв подобен пакет. Намерихме обаче някаква тъпа стара книга. Искам да кажа, че изглеждаше стара и хубава, но на никой не му хрумна, че това е нещото, за което ни бе изпратил Док, защото той си има много книги. И аз я взех за теб. Да, обаче няколко седмици по-късно Док пита къде е пакетът и ние му разказахме това, което ти току-що чу. Когато разбра за твоята книга, той щракна с пръсти и каза, че книгата и пакетът са едно и също нещо. Дотогава обаче ти вече си играеше денонощно с нея, Нел, и на мен сърце не ми даваше да ти я отнема, затова излъгах. Казах му, че съм я хвърлил на улицата, когато съм видял, че е пълен боклук, и че ако вече не е там, значи някой е минал и я е взел. Док побесня, но се хвана на въдицата. Заради това никога не водех приятелите си вкъщи. Ако някой разбере, че книгата е все още у теб, Док ще ме убие.
— И какво ще правим сега?
На лицето на Харв се появи изражение, което означаваше, че в момента не му се говори за това.
— Като за начало, дай да се снабдим с някои безплатни неща.
