От нейната стратегическа позиция зад стъклената врата медиатронът не се виждаше, защото не бе обърнат към нея. Светлината му обливаше цялата стая, при което обичайно топлото и уютно пространство придобиваше ярки шарени окраски, а сенките се удължаваха видимо. Управителят Муър бе избутал всичките мебели и други пречки към стените и беше навил китайския килим, при което се виждаше подът на стаята; Нел винаги си бе мислила, че и той като в нейната стая е направен от дъб, но всъщност се оказа, че самият под представлява един голям медиатрон, който светеше далеч по-мижаво от този на стената и показваше множество доста интересни материали: текстови документи и подробни схеми с обичайния киноматериал към тях. Управителят бе застанал на четири крака, плачеше като дете, а сълзите се събираха в плитките лупи на очилата му половинки и после се разпръскваха по медиатрона, който ги осветяваше отдолу по доста странен начин.
На Нел ужасно й се искаше да отиде и да го успокои, но беше много изплашена. Стоеше и гледаше, замръзнала в нерешителността си, и през това време си даде сметка, че проблясъците светлина й напомнят за експлозии — или по-скоро за снимки на експлозии. Тя отстъпи назад и се върна в малката си къщурка.
След около половин час чу неземния звук от гайдата на управителя, долитащ някъде откъм бамбуковата горичка. Преди това той от време на време бе взимал гайдата и бе издавал по няколко пискливи тона, но сега Нел за първи път чу истинско изпълнение. Не че беше специалист по гайдите, но й се стори, че въобще не звучи зле. Свиреше в някакъв бавен такт — погребална песен — и мелодията бе толкова тъжна, че за малко да разкъса сърцето на Нел на парчета; гледката на управителя, паднал на четири крака, не беше и наполовина толкова тъжна, колкото мелодията, която свиреше сега.
След известно време той премина на нещо малко по-живо и весело, нещо като военен марш. Нел излезе от къщичката си и се озова в градината. Управителят представляваше само един силует, нарязан на стотици лентички от вертикалните сенки на бамбука, но като се раздвижи няколко пъти напред-назад, поради някакъв трик в зрението й тя успя да постигне истински образ. Той бе застанал по средата на едно езерце от лунна светлина. Беше си сменил дрехите: сега бе облечен в карираната си поличка, риза и барета, които като че ли бяха част от някаква униформа. Когато дробовете му се изпразваха, той си поемаше дълбоко дъх, гръдният му кош се повдигаше и на лунната светлина проблясваха множество сребристи иглички, значки и емблеми.
Беше оставил вратите си отворени. Нел влезе в къщата, без да се опитва да върви на пръсти, защото знаеше, че въобще не може да бъде чута на фона на звука от гайдата,
Както стената, така и подът представляваха два гигантски медиатрона, които бяха покрити с огромно разнообразие от медийни прозорчета, стотици отделни кадри — също като стената на някоя особено оживена улица, където плакатите и обявите така са се напластили едни върху други, че напълно са покрили стената. Някои от прозорчетата бяха големи едва колкото ръчичката й, а други имаха размерите на плакати. По-голямата част от тези на земята бяха прозорчета с документи, цели поредици числа, схеми и диаграми (много организационна статистика) или пък красиви карти, начертани с поразителна прецизност и яснота, с реки, планини и села, чиито имена бяха изписани на китайски. Докато Нел оглеждаше цялата тази панорама, тя на няколко пъти подскочи, защото имаше усещането, че по пода лази нещо мъничко; в стаята обаче нямаше насекоми, а илюзията се получаваше от малки флуктуации в картите и в колоните и редовете от числа. Тези неща бяха интерактивни, също като думите в „Буквара“; за разлика от него обаче те реагираха не на онова, което правеше Нел, а — както тя предположи — на неща, които се случваха много надалеч.
Когато накрая вдигна поглед от пода, за да види медиатроните по стените, се оказа, че повечето от прозорчетата по тях са доста по-големи и по по-голямата част от тях вървят киноматериали, които бяха спрени на пауза. Образите бяха много ярки и контрастни. Някои бяха природни пейзажи: отрязък от селски път, мост над някоя пресъхнала река, прашно селце, в което от някои къщи се издигат пламъци. На някои пък имаше хора: кадри с китайски мъже в мръсни униформи, а на заден план се виждат планини, облаци прах или мръснозелени превозни средства.
В един от киноматериалите някакъв мъж лежеше на земята, а цветът на униформата му се сливаше с този на пръстта под него. Изведнъж този образ се размърда; материалът не беше стопиран като останалите. Някой говореше зад кадър: китаец с индиговосини шалвари, украсен с алени ленти на главата и на кръста, макар че и двете бяха станали кафяви от мърсотията. Когато той излезе от кадър, Нел се вторачи в другия човек — този, който лежеше в праха — и едва тогава си даде сметка, че главата му я няма.
