Едната от наблюдаващите се бе вторачила единствено в малкото момиченце с дългата, огнена коса. Връзката й с това дете можеше да се предположи от кестенявите й коси и вежди. Беше облечена с ръчно ушита рокля от тъкан памучен плат, чиято острота издаваше скорошното й производство в някое шивашко ателие на Давтейл. Ако събирането беше включило повече ветерани от онова продължително състояние на неинтензивни бойни действия, известно под името Общество, това наблюдение щеше да бъде осъществено с голямо усърдие от онези предполагаеми часови, които стояха по кулите и се поддържаха в будно състояние заради простаците, които се катереха с всички сили по обширния лек наклон, разделящ робите-надничари от участниците в Кръга на справедливостта. Задължително би трябвало да се отбележи и увековечи в устната традиция, че макар и привлекателна, стегната и със силно развито чувство за собствено достойнство, Гуендолин Хакуърт не разполагаше с цялата увереност, която й бе необходима за посещението в дома на лорд Финкъл-Макгроу в нещо друго, освен нова рокля, специално ушита за случая.
Сивкавата светлина, която изпълваше залата за гости през високите й прозорци, беше нежна като мъгла. Докато госпожа Хакуърт стоеше в прегръдката на тази светлина и пиеше натурален чай от чаша от китайски костен порцелан, лицето й се поосвободи от маската й и разкри няколко доказателства за действителното й състояние на духа. Домакинът — лорд Финкъл-Макгроу — реши, че тя изглежда свита и притеснена, макар живото й поведение през първия час от разговора им да го бе накарало да мисли другояче.
Когато усети, че погледът му се е задържал върху лицето й по-дълго, отколкото позволяваше етикетът, той погледна трите момичета, които припкаха из градината. Едното имаше гарвановочерна коса, която издаваше наличието на корейска кръв във вените му; след като обаче беше установил обстоятелствата около това дете, за да има някаква отправна точка, той прехвърли вниманието си върху третото момиче, чиято коса беше някъде по средата на естествено и постепенно преминаване от русо към кестеняво. Това момиче беше най-високото, макар че и трите деца бяха на една възраст; и въпреки че участваше във всичките им безгрижни игри, тя почти никога не ги започваше по своя инициатива, а когато оставаше за малко насаме със себе си, изражението й ставаше толкова сериозно, че изглеждаше с години по-голяма от дружките си. Докато лордът на справедливостта наблюдаваше движенията на триото, той усети, че дори начинът, по който тя се движи, се различава от този на другите две деца; беше грациозна и с внимателно подбрани жестове, докато другите две момичета подскачаха непредсказуемо като гумени топчета по неравна каменна повърхност.
Докато ги гледаше съвсем внимателно, той осъзна, че разликата се състои в това, че Нел винаги знаеше къде точно отива. Докато при Елизабет и Фиона нещата не стояха така. Това не беше въпрос на природна интелигентност (тестовете и наблюденията на госпожица Матисън вече я бяха доказали), а на емоционална нагласа. Нещо в миналото на това момиче го бе научило — и то по доста принудителен начин — колко е важно да се осмислят нещата.
— Искам да ви помоля за една прогноза, госпожо Хакуърт. Кое от трите деца ще стигне първо до тресавището?
При звука на гласа му госпожа Хакуърт отново овладя изражението си.
— Това е като писмо до редактора на страницата за добри обноски към „Таймс“. Ако се опитам да ви полаская, като предположа, че вашата внучка ще стигне първа, дали няма без да искам да я обвиня в импулсивност?
Лордът на справедливостта се усмихна търпеливо.
— Да оставим етикета настрана — една социална измислица, която не е релевантна с този въпрос — и да мислим по научному.
— О, само ако моят Джон си беше тук.
— Добре, тогава, аз ще се изложа на риска от унижение като предскажа, че Елизабет ще стигне първа до стената; че Нел ще намери тайния път; а вашата дъщеря първа ще посмее да мине по него.
— Сигурна съм, че никога не бихте могъл да се унижите в мое присъствие, Ваша милост — каза госпожа Хакуърт. Репликата й обаче беше чисто формална и той дори не я чу.
Обърнаха се отново към прозорците. Когато момичетата вече бяха стигнали до един хвърлей от стената, започнаха да се придвижват към нея по-обмислено. Елизабет се отдели от другите, хукна напред и първа докосна хладните камъни, следвана само на няколко крачки от Фиона. Нел вървеше най-отзад, без въобще да е променила походката си.
— Елизабет е внучка на граф, свикнала е да прави каквото си иска и по природа не е смирена; тя дерзае напред и смята, че постигането на всяка цел е нейно право по рождение — обясни Финкъл-Макгроу. — Тя обаче никога не мисли за това какво точно прави.
