— Да. Или по-скоро ги преследваше Грубияна Скъд. В интерактива. Виждаш ли, кучката на Грубияна забременява и трябва да си купи „машина на свободата“, за да се избави от бебето, затова започва работа като момиче за всичко при някакви сополиви викита и им обира част от хубавите стари вещи, като смята, че така по-бързо ще си осигури парите. Кучката избягва, те започват да я преследват на викитата си и тогава се появява Грубияна Скъд с големия си камион, преобръща всички маси и се впуска да преследва тях. Ако го направиш както трябва, можеш да накараш викитата да паднат в огромна яма с тор! Страхотно е! Трябва да се пробваш — каза Харв. После, изтощен от това усилие, хвана кислородната си тръба и известно време диша с нея.
— Звучи ми забавно — отвърна Нел.
Временно ням заради кислородната тръба, Харв внимателно наблюдаваше лицето й и не остана убеден.
— Извинявай — изпъхтя той между две вдишвания, — забравих, че моят интерактив не те интересува. В онзи твой „Буквар“ нямат ли Грубияна Скъд?
Нел насилено се усмихна на шегата, която Харв пускаше всяка седмица. Тя му подаде кошничката с бисквити и пресни плодове, която бе донесла от Давтейл, и поседя при него час. Разговаряше за нещата, за които обичаше да приказва той, докато видя, че вниманието му блуждае обратно към фантаскопа. Нел се сбогува и го целуна.
Тя включи воала си на най-високо равнище непрозрачност и се насочи към вратата. Харв импулсивно хвана кислородната си тръба и силно всмука няколко пъти, после я повика по име точно, когато се готвеше да излезе.
— Да? — попита Нел и се обърна към него.
— Нел, искам да ти кажа, че изглеждаш прекрасно — заговори той, — също като най-красивите викториански дами в цяла Атлантида. Не мога да повярвам, че си онази същата моя Нел, на която носех разни неща в стария апартамент — спомняш ли си онези дни? Зная, че пътищата на двама ни се разделиха още от онази сутрин в Давтейл, зная и че това е свързано главно с онзи „Буквар“. Просто искам да ти кажа, сестро, че макар понякога да говоря лоши неща за викитата, аз се гордея с теб и се надявам, че когато четеш онзи „Буквар“ — пълен с неща, които никога няма да успея да разбера и даже не бих могъл да прочета — ще си спомняш, че преди години братчето ти Харв го видя да се валя в канавката и си науми да го занесе на сестричката си. Ще си го спомняш ли, Нел? — С тези думи той пъхна кислородната тръба обратно в устата си и ребрата му започнаха да се надигат.
— Разбира се, че ще си спомням, Харв — отвърна Нел. Очите й се напълниха със сълзи и тя слепешком се върна обратно, за да прегърне подпухналото му тяло. Воалът закръжи като вода, лисната в лицето на Харв. Малките чадърчета се отдръпнаха, когато тя вдигна лицето му към своето и го целуна по бузата.
Воалът отново се оформи, щом Харв потъна обратно в дунапреновия дюшек — същият като дюшеците, които много години по-рано я бе научил да прави в синтетичния компилатор. Нел се обърна и изтича от стаята, разтърсвана от ридания.
— Имали ли сте възможност да разговаряте със семейството си? — попита полковник Нейпиър, който седеше до медиатронната маса в кабинета си в Атлантида/Шанхай. Хакуърт се намираше в кръчма в Атлантида/Ванкувър.
Вече сериозно навлязъл в средната си възраст, Нейпиър изглеждаше добре — видът му беше малко по-внушителен. Внимаваше за поведението си. Хакуърт за миг бе останал впечатлен, когато образът на полковника се материализира на медиатрона, после си спомни собственото си отражение в огледалото. След като се изми и оформи брадата си, която реши да поддържа, той осъзна, че и неговото държание се е променило. Макар че отчаяно се чудеше каква е причината.
— Мислех си, че първо ще науча какво се е случило, по дяволите. Освен това… — Хакуърт замълча. Беше му трудно да възстанови способността си за водене на разговор.
— Да? — с насилена проява на търпение каза Нейпиър.
— Сутринта приказвах с Фиона.
— След като сте напуснали тунелите ли?
— Не. Преди това. Преди да… преди да се събудя или там каквото беше.
Полковникът остана малко изненадан и мускулите на челюстта му потрепнаха няколко пъти. Той протегна ръка към чая си и разсеяно погледна през прозореца към гледката, разкриваща се от офиса му в Ню Шузан. От другата страна на Тихия океан, Хакуърт се задоволи да се загледа в тъмните глъбини на черната си бира.
— В момента Фиона и Гуендолин са в Атлантида/Сиатъл — на половин час път с метрото от сегашното ви местонахождение — каза Нейпиър.
— Разбира се! Сега те живеят — ние живеем — в Сиатъл. Знаех го. — Хакуърт си спомняше, че Фиона обикаляше из кратера на някакъв покрит със сняг вулкан.
— Ако сте останал с впечатлението, че напоследък сте бил във връзка с нея — за което, опасявам се, не може да става и дума, — това трябва да е станало чрез „Буквара“. Не успяхме да разчетем шифъра на сигналите, предавани от Пещерата на барабанчиците, но анализът на излъчванията предполага, че през последните десет години сте прекарали много време в интерактиране.
— Десет години!?
