— За Бога, човече, ние знаем какво правим. Тези частици са имали две функции: да се разпространяват чрез обмен на телесни течности и да взаимодействат с всекиго от вас. Когато разбрахме, етиката ни налагаше да го съобщим на жена ви.
— Разбира се. Това е справедливо. Всъщност, благодаря ви — каза Хакуърт. — И не ми е трудно да разбера чувствата на Гуен, когато е научила, че съм споделял телесни течности с хиляди барабанчици.
— Не трябва да се упреквате — рече Нейпиър. — Пратихме хора да проучат нещата там долу.
— Наистина ли?
— Да. Барабанчиците нямат нищо против. Нашите хора съобщават, че барабанчиците се държат като насън. Доколкото си спомням, точният израз беше „слабо очертани граници на самоличност“. Във всеки случай, вашето поведение там долу не е било непременно морално прегрешение — вие не сте бил господар на ума си.
— Казахте, че тези частици взаимодействат помежду си, така ли?
— Всяка от тях съдържа някаква лостова логика и памет — поясни полковникът. — Когато се срещат in vivo или in vitro, частиците се свързват и като че ли за няколко секунди обменят информация. В повечето случаи се разделят и отдалечават. Понякога остават свързани доста време и протича изчислителна дейност — можем да го кажем, защото лостовата логика излъчва топлина. После се отделят. Понякога двете частици тръгват по отделни пътища, друг път едната от тях умира. Но другата винаги продължава.
Смисълът на последното изречение не убягна на Хакуърт.
— Барабанчиците само помежду си ли правят секс или…
— Това веднага се запитахме и ние — каза Нейпиър. — Отговорът е „не“. Те правят секс с много, много други хора. Всъщност имат публични домове във Ванкувър. Обслужват особено тълпите от Аеродрума и метрото. Преди няколко години влязоха в конфликт с установените публични домове, защото не искаха за услугите си почти никакви пари. Вдигнаха цените си само, за да запазят мира. Но не искат пари — какво биха могли да правят с тях?
Новата територия, в която беше навлязла принцеса Нел, бе най-голямата и сложна от всички Вълшебни кралства в „Буквара“. Като прелисти страниците назад, за да се върне на първата панорамна илюстрация, тя преброи седем големи замъка, кацнали на планинските върхове, и разбра, че ще трябва да ги посети всичките и да направи по нещо сложно във всеки един от тях, за да си върне единайсетте откраднати ключа и да се сдобие с онзи, който й беше останал.
Направи си чай и сандвичи и ги отнесе в кошница на ливадата, където обичаше да чете сред дивите цветя. Без самия управител Муър неговият дом бе меланхолично място, а откакто не го беше виждала вече имаше няколко седмици. През последните две години все по-често го викаха по служба и той изчезваше (както предполагаше тя) във вътрешността на Китай за по няколко дни, а после и седмици, за да се върне потиснат и изтощен и да намери уединение в уискито, което поглъщаше в изненадващо умерени количества, но в безумна концентрация, и в среднощните концерти с гайда, които събуждаха всички в Давтейл и дори неколцина с лек сън в анклава Нова Атлантида.
По време на пътуването си от лагера на Мишата армия до първия замък Нел трябваше да използва всичките си умения за живот на открито, придобити през годините на скитане из Отвъдната земя: сражава се с пума, успя да избяга от мечка, прекосяваше потоци, палеше огньове, вдигаше си заслони. Когато Нел доведе принцеса Нел при древните, покрити с мъх порти на първия замък, слънцето блестеше хоризонтално оттатък моравата и въздухът стана малко хладен. Нел се загърна в термогенен шал и включи термостата на температура откъм студената страна на приятното — беше открила, че прекалената топлина притъпява остротата на ума й. В кошницата имаше термос с горещ чай с мляко, а сандвичите щяха да почакат известно време.
