Фиона Хакуърт забеляза сияние във въздуха, превърнало се в съзвездие, когато премигна и погледът й се фокусира. Смарагдово зелена точица докосна повърхността на окото й и постепенно се превърна в облак от светлина. Момичето премигна два пъти и точицата изчезна. Рано или късно тя и още много други щяха да попаднат в ъгълчетата на очите й и да й придадат странен вид. Фиона извади от ръкава си кърпичка и избърса очите си. Наличието на толкова много лазерни нанообекти я накара да осъзнае, че от няколко минути вървят из мъглата без да го е забелязала: влагата от реката се кондензираше около микроскопичните стражи на границата. Пъстра светлина смътно проблясваше зад мъглата пред тях и очертаваше каменна колона, забита по средата на пътя: криле на грифон, рог на еднорог, живи и черни на фона на зловещия космос. До камъка стоеше полицай и символично пазеше бариерата. Той им кимна и навъсено, но любезно измърмори нещо през ремъка на шапката си. Баща и дъщеря излязоха от Нова Атлантида и закрачиха в безвкусен анклав, пълен с недодялани отрепи, които се тълпяха и пееха пред входовете на кръчмите. Фиона зърна старо британско знаме, после осъзна, че краищата на кръста на св. Андрю са подсилени със звезди като бойния флаг на Конфедерацията. Тя сръга вихрогона си и почти се изравни с баща си.
После градът стана по-тъмен и по-тих, макар и не по-малко оживен. В продължение на няколко пресечки виждаха само тъмнокоси мъже с мустаци, и жени, които изглеждаха като колони от тъмна материя. Тогава Фиона усети мирис на анасон и чесън и те за кратко навлязоха във виетнамска територия. Момичето с удоволствие би се отбило в някое от кафенетата за купичка фо, но баща й продължаваше да язди напред, следвайки отлива по течението на Темза. Няколко минути по-късно отново се озоваха на брега, край който се издигаха древни бардаци — вид сгради, вече толкова остарели, че не се поддаваха на определение, — превърнати в офиси.
От гранитния кей излизаше мост, който водеше към вълнолома. За него беше завързана грохнала черна лодка, но върху нея не падаше каквато и да е светлина и на фона на сивкавата вода се виждаше само черната й сянка. След като вихрогоните спряха и Хакуърт скочи на земята, можеха да чуят ниски гласове, идващи отдолу.
Джон Хакуърт извади няколко билета от джоба на гърдите си и ги помоли да се осветят, но те бяха отпечатани върху стара хартия без собствен енергиен източник и затова накрая той използва микрофенерчето, закачено на верижката на часовника му. Очевидно останал доволен, че са пристигнали където трябва, Хакуърт подаде ръка на Фиона и я придружи до вълнолома. Към тях заподскача слаба, премигваща светлинка и се превърна в афрокарибец с очила без рамки и древен свещник със стъклено шише в ръце. Фиона наблюдаваше лицето му, докато огромните му, пожълтели като стари билярдни топки от слонова кост очи проверяваха билетите им. Кожата му беше тъмна, топла и лъщеше на светлината на свещта. От него лъхаше слаб аромат на цитруси, примесен с нещо по-мрачно и не толкова приятно. Когато свърши, той вдигна поглед не към тях, а някъде към далечината, — обърна им гръб и се отдалечи. Джон Хакуърт остана там известно време, като чакаше упътвания, после се изправи, изпъна рамене и поведе Фиона към лодката.
Мостът бе дълъг осем-девет метра. Трап нямаше. Хората, които вече бяха на борда, трябваше да им протегнат ръце и да ги изтеглят вътре, нарушение на етикета, което стана толкова бързо, че нямаха време да се почувстват неудобно.
Лодката представляваше голяма, плоска, открита тръба, просто обикновен сал с няколко средства за управление на носа и нещо като модерна, а следователно невероятно малка двигателна система, вградена в кърмата. Когато очите им се приспособиха към слабата светлина в мъглата, те видяха може би още дванайсетина пътници, насядали, за да не ги безпокоят вълните, вдигани от преминаващи покрай тях съдове. Видял благоразумността на това решение, Джон поведе Фиона към единственото останало място и те седнаха между две други групи: трима млади нипонски мъже, които си предлагаха цигари, и мъж и жена в бохемско, но скъпо облекло, които отпиваха светла бира от кутии и разговаряха помежду си с канадски акцент.
Мъжът от вълнолома освободи въжетата и скочи на борда. Друг моряк стоеше на руля и постепенно ускоряваше към течението, като превключи дросела на едно и завъртя лодката, за да посрещне приближаващата се вълна. Когато навлязоха в главния канал и набраха скорост, бързо стана студено и всички пътници зашепнаха, искайки повече топлина от термогенното си облекло. Афрокарибецът ги обиколи с тежък сандък, пълен с кутии бира и малки бутилки червено вино. Разговорите замлъкнаха за няколко минути, докато тласкани от един и същ първичен инстинкт, пътниците обърнаха лица към студения вятър и се отпуснаха под лекия плясък на вълните в корпуса.
