— Какъв човек е ли искаш да кажеш? За съжаление не зная почти нищо. Опитах се да извлека някои заключения от това какви хора го търсят, включително самия аз.
— Извинявай, татко, но какво отношение има характерът ти към този на Алхимика?
— Не една добре осведомени личности са стигнали до извода, че аз съм тъкмо онзи, който може да го открие, макар да не зная нищо за престъпници, шпионаж и така нататък. Аз съм просто инженер, специалист по нанотехнология.
— Това не е вярно, татко! Ти си нещо много повече. Знаеш толкова много истории — непрекъснато ми разказваше, когато те нямаше, спомняш ли си?
— Предполагам — странно неуверен, призна той.
— И аз четях всяка нощ. И въпреки че историите бяха за вълшебства, пирати, джинове и тям подобни, винаги усещах, че ти си зад тях. Като кукловод, който дърпа конците и дава на куклите гласове и самоличност. Затова смятам, че си нещо повече от инженер. Просто ти трябва вълшебна книга, за да се разкриеш.
— Хм… това е въпрос, по който не съм мислил — с внезапно развълнуван глас отвърна баща й. Тя устоя на изкушението да надникне над ръба на леглото и да погледне лицето му, което би го засрамило. Вместо това Фиона се сгуши под завивките си и затвори очи.
— Каквото и да мислиш за мен, Фиона — а трябва да отбележа, че съм приятно изненадан от доброто ти мнение, — за онези, които ме пратиха с тази задача, аз съм инженер. Без да съм арогантен, бих могъл да прибавя, че бързо съм напреднал в тази област и съм постигнал доста отговорно положение. Тъй като това е единствената особеност, която ме отличава от други хора, тя би трябвало да е единствената причина, за да ме изберат да открия Алхимика. От това заключавам, че самият Алхимик се занимава с нанотехнологични проучвания и че се смята, че разработва продукт, който интересува не една от Силите.
— За Семето ли говориш, татко?
Той замълча за миг. Когато отново заговори, гласът му бе висок и напрегнат.
— За Семето. Откъде знаеш за Семето?
— Ти ми разказа за него, татко. Обясни ми, че е опасно нещо и че Протоколната служба не трябва да допуска създаването му. Освен това…
— Какво освен това?
Малко оставаше да му напомни, че през последните няколко години сънищата й и всички истории от „Буквара“ са били изпълнени със семена: семена, от които израстваха замъци, драконови зъби, от които израстваха войници, семена, които се превръщаха в гигантски стъбла, водещи към алтернативни вселени в облаците, семена, давани на гостоприемни, бездетни двойки от странстваща старица, от които израстваха растения с големи шушулки с весели, подритващи бебета.
Но усещаше, че ако направо спомене за това, той ще затръшне стоманената врата пред лицето й — врата, която в момента мъчително бавно се открехваше.
— Защо смяташ, че Семената са толкова интересни? — попита тя.
— Интересни са по същия начин, по който е интересна мензурата с нитроглицерин — отвърна той. — Те са унищожителна технология. Повече не трябва да говориш за Семената, Фиона — агентите на „Криптнет“ могат да са навсякъде и да подслушват разговора ни.
Фиона въздъхна. Стига баща й да говореше свободно, тя усещаше в него мъжа, който й бе разказвал историите. Но когато стигнеше до определени въпроси, той спускаше булото си и ставаше просто поредния викториански господин. Това я дразнеше. Но чувстваше, че във всеки друг мъж, освен баща й, същата особеност можеше да е провокативна. Тази слабост бе толкова очевидна, че нито тя, нито която и да е друга жена беше в състояние да устои на изкушението да я проучи — през следващите няколко дни тази дяволита и мъчителна мисъл щеше да погълне много от мислите на Фиона, когато се срещнеха в Лондон с други представители на племето им.
След проста вечеря с бира и пай с месо в кръчма в покрайнините на Сити, те се отправиха на юг отвъд Тауър Бридж, минаха между разкошните сгради покрай десния бряг на реката и влязоха в Саутуърк. Както и в другите атлантски квартали в Лондон, кабелите на Захранването минаваха по каналите и под влажните сводове на мостовете и проникваха в сградите през малки дупки в основите. Малките стари къщи и апартаменти на този някога обеднял квартал бяха ремонтирани за млади атлантяни от цялата Англосфера, бедни на средства, но богати на надежди, които бяха дошли в големия град, за да преуспеят в кариерата си. Помещенията на долните етажи обикновено бяха кръчми, кафенета и мюзикхолове. Докато баща и дъщеря вървяха на изток, в общи линии успоредно на реката, блясъкът, толкова очевиден около моста, на места започваше да изтънява и старостта на квартала изпъкваше отдолу, също както се очертават кокалчетата на пръстите под опънатата кожа на свит юмрук. Между сградите край реката се разкриваха широки свободни пространства и позволяваха на Хакуърт и Фиона да гледат към другия бряг, потънал в привечерна мъгла, вече обагрена в карциногенните шарки на големите медиатрони.
