Пътуването отне почти час. Няколко минути по-късно разговорите се възобновиха. Повечето пътници останаха разделени на малките си групи. Сандъкът с освежителни напитки направи още няколко обиколки. По някои едва забележими признаци Джон Хакуърт започна да осъзнава, че един от нипонските младежи е по-пиян, отколкото изглежда и че преди да се качи на борда навярно е прекарал няколко часа в крайречна кръчма. Той си взимаше пиене от сандъка всеки път, щом минеше покрай него и половин час по-късно неуверено се изправи на крака, надвеси се над борда и повърна. Джон се обърна да се усмихне на дъщеря си. Лодката се блъсна в невидима вълна и странично пропадна надолу. Хакуърт се хвана за перилата, после стисна ръката на Фиона.
Тя изкрещя. Гледаше над рамото на баща си към нипонските младежи. Джон се обърна и видя, че вече бяха останали само двама — пияният бе изчезнал. Приятелите му се бяха провесили над водата и протягаха ръце. Пръстите им блестяха като бели лъчи над черната вода. Джон усети, че Фиона издърпва ръката си от неговата и се обърна към нея, само за да види, че скача през перилата.
Всичко беше свършило още преди да успее истински да се уплаши. Екипажът реши въпроса с опитна бързина, което подсказа на Хакуърт, че нипорският младеж всъщност е актьор и че целият инцидент е част от постановката. Афрокарибецът изруга и им извика да се държат. Гласът му изкънтя като чело на Страдивариус — сценичен глас. Той обърна наопаки сандъка, изпразни цялото му съдържание, после го затвори и го хвърли през кърмата като спасителен пояс. Междувременно кърмчията обръщаше лодката. Няколко пътници, включително Хакуърт, бяха включили микрофенерчетата си и насочиха лъчите им към Фиона, чиито поли се бяха надули при скока и сега я заобикаляха като сал от цветя. С едната си ръка тя стискаше нипонеца за яката, а с другата — дръжката на сандъка. Нямаше сила да измъкне пияния от водата и затова речните вълни заливаха и двама им.
Афрокарибецът първо изтегли на борда Фиона и я предаде на баща й. Фабрикулите, изграждащи дрехите й — безброй нанообекти, плътно долепени един до друг в двуизмерен ред — започнаха да изпомпват водата от пролуките помежду си. Фиона беше обвита в змиевиден воал от влага, който пламтеше със светлината на фенерчетата. Гъстата й червена коса висеше свободно без шапката, която бе отнесена от вълните, и сега се спускаше върху раменете й като огнена пелерина.
Тя предизвикателно гледаше към Хакуърт, чиито адреналинови жлези най-после бяха подскочили от ендокринологичен ужас. Когато видя дъщеря си в това състояние, по гърба му сякаш се плъзна петдесеткилограмов леден блок. Щом усещането достигна до костния му мозък, той залитна и едва не седна на палубата. Фиона някак си се бе хвърлила през неизвестна и необозначена преграда и бе станала свръхестествена, наяда, изплувала от вълните, обвита в огън и пара. В някакво рационално ъгълче на ума си, което сега не играеше съществена роля, Хакуърт се зачуди дали „Dramatis personae“ (защото така се наричаше трупата, разиграваща това представление) някак си не са вкарали нанообекти в системата му и какво точно правят с ума му.
От полите на Фиона се стичаше вода. Скоро бе съвсем суха, освен лицето и косата й. Тя избърса лицето си с ръкав, без да обръща внимание на предложената от баща й носна кърпичка. Двамата не размениха нито дума и не се прегърнаха, сякаш сега тя съзнаваше въздействието си върху него и всички други — дарба, която, предполагаше Хакуърт, трябваше да е изключително развита при шестнайсетгодишните момичета. Нипонецът тъкмо доизкашляше водата от дробовете си и се мъчеше да си поеме дъх. Веднага щом трахеята му се прочисти, той дрезгаво и продължително заговори. Един от спътниците му превеждаше.
— Казва, че ние не сме сами — че водата е пълна с духове — че те му говорели. Последвал ги под вълните. Но усетил, че душата му се готви да напусне тялото му, изпитал страх и изплувал на повърхността, след което бил спасен от момичето. Казва, че духовете говорели на всички ни и че трябвало да се вслушаме в тях!
Това беше смущаващо и всички пътници угасиха фенерчетата си и се обърнаха с гръб към поразения нипонец. Но когато очите му се приспособиха, Хакуърт отново хвърли поглед към него и видя, че голите части от плътта му са започнали да излъчват пъстра светлина.
Той се обърна към Фиона и забеляза ивица бяла светлина около главата й като тиара, достатъчно ярка, за да блести през косата й. По средата на челото й сияеше скъпоценен камък. Хакуърт се дивеше на тази гледка от разстояние, тъй като знаеше, че сега тя иска да остане сама.
