Ниско над водата висяха светлини, очертаващи формата на плъзгащите се покрай тях големи кораби. Бяха стигнали до устието на реката, но не по обичайните водни пътища, на които стояха закотвени плавателни съдове в очакване на прилива, промяна на вятъра или пазара. Едно съзвездие от светлини не помръдваше, но ставаше все по-голямо, колкото повече се приближаваха към него. Като експериментираше със сенките и проучваше системата от светлини, които техният съд хвърляше върху водната повърхност, Хакуърт заключи, че прожекторите съзнателно са насочени към лицата им, за да не могат да преценят характера на източника им.
Мъглата бавно се сгъсти и се превърна в ръждива стена, толкова огромна и безформена, че можеше да е на три или триста метра. Кърмчията изчака да стигнат до нея, после изключи двигателите. Лодката мигновено загуби скорост и се долепи до корпуса на големия кораб. Отгоре се спуснаха хлъзгави, мокри вериги и изплуваха пред погледа на Хакуърт като сияние, излъчвано от някакъв силно индустриализиран полубог, дрънчащи предвестници от желязо, които членовете на екипажа, екстатично отметнали глави назад, оголили гърла за това фетишистко откровение, посрещнаха с гърдите си. Те закачиха веригите за метални халки, забити в палубата. Окована, лодката се издигна от водата и започна да се изкачва нагоре по ръждивата стена, която се извисяваше в безкрайната мъгла. Внезапно се появи парапет, зад него открита палуба, тук-там източници на светлина, няколко червени въгленчета на пури, които се движеха из пространството. Когато слязоха, видяха, че наоколо са пръснати и други подобни лодки.
Думата „опасност“ не характеризираше точно репутацията на „Dramatis personae“ в атлантските части на Лондон, но това определение така или иначе винаги се използваше, прошепвано с високо вдигнати вежди и многозначителен поглед през рамо. Хакуърт бързо разбра, че човек може да получи лоша репутация, само защото му е известно съществуването на трупата — и в същото време беше ясно, че почти всички са чували за нея. За да не си навлича още презрение, той бе потърсил билетите сред други племена.
След всичко това ни най-малко не се изненада да види, че повечето от присъстващите са викторианци, при това не само млади ергени, а привидно почтени двойки, които крачеха по палубата с цилиндри и воали.
Фиона скочи от лодката още преди да я спуснат и изчезна. Тя се беше преоблякла, като замени пъстрия флорален мотив с бяло. Докато потъваше в мрака, интегралната й тиара сияеше като нимб. Хакуърт бавно обиколи палубата, наблюдаваше членовете на племето си и се опитваше да реши следния проблем: как можеше една двойка да се приближи достатъчно до друга, за да я разпознае, без самата тя да бъде разпозната. От време на време двойките едновременно се разпознаваха и трябваше да си кажат нещо: жените злобно се кикотеха, а мъжете гърлено се смееха и се наричаха един друг мошеници. Думите отекваха от палубата и потъваха в мъглата като стрели, забити в купчина памук.
От долните отсеци се носеше някаква усилена музика. Атонални акорди преминаваха през палубата като сеизмични трусове. Корабът беше товарен, в момента празен и подскачащ на вълните, изненадващо лек за нещо толкова голямо.
Хакуърт бе самотен и откъснат от цялото човечество, чувство, с което беше свикнал, нещо като приятел от детинство, живеещ в съседство. Бе открил Гуен по някакво чудо и за няколко години загуби връзка с този стар приятел, но сега двамата със самотата отново бяха заедно, разхождаха се и се чувстваха добре. Импровизиран бар по средата на палубата беше привлякъл десетина от събралите се, но Хакуърт знаеше, че не може да се присъедини към тях. По рождение не притежаваше способността да се вписва в обществото, както някои се раждат без ръце.
— Издигнал си се над всичко това, така ли? — попита някакъв глас. — Или навярно просто се дистанцираш?
Говореше мъж с клоунски дрехи. Хакуърт смътно разпозна в него рекламен фетиш на стара американска верига заведения за бързо хранене. Но костюмът беше подозрително дрипав, сякаш бе единственото облекло на бежанец. Целият беше в кръпки от памук, китайска коприна, черна кожа, пепелносиво райе и камуфлажен плат. Клоуна носеше интегрален грим — лицето му сияеше като на пластмасова играчка от предишния век с електрическа крушка в главата. Фактът, че говори, объркваше Хакуърт, все едно да гледа някое от онези анимирани компютърни изображения на преглъщащ човек.
— Участник ли си? Или зрител? — попита Клоуна и изпитателно погледна към Хакуърт.
Още откакто разбра (доста време по-рано), че тази работа с „Dramatis personae“ ще е някакъв театър, в който взимат участие и зрителите, той се страхуваше от този момент: неговата първа реплика.
— Моля да ме извините — напрегнато и не съвсем уверено отвърна Хакуърт, — това не е моята обичайна среда.
