— Определено е така, мамицата му — каза Клоуна. — Сложи си това — продължи той и извади нещо от джоба си. После се пресегна към Хакуърт, който стоеше на два-три метра от него… но, удивително, дланта му се отдели от китката и полетя във въздуха. Покритата му със сажди бяла ръкавица се понесе като мръсна ледена топка, премятаща се в елипса между вътрешните планети. Пръстите му пъхнаха нещо в джоба на Хакуърт и после ръката се върна обратно, но тъй като той я следеше, тя описа плавна осмица във въздуха, преди да се залепи за китката си. Хакуърт разбра, че клоунът е механичен. — Сложи си ги и бъди самият себе си, господин отчужден самотен степен вълк замаян разсеян технократ рационалист шибан лайнар. — Клоуна се завъртя на пети. В дългите му обувки бе вградено някакво въртящо се устройство, така че наистина изпълни няколко пълни завъртания, преди да спре с гръб към Хакуърт и с шеметна скорост да се отдалечи. — Революционно, нали? — изръмжа той.
Предметът в джоба на Хакуърт се оказа чифт слънчеви очила: дъговидни, с пъстро, искрящо покритие, от онези, които бяха носили десетилетия по-рано непокорните ченгета с огромни патлаци в преждевременно прекратяваните телевизионни сериали. Хакуърт ги отвори и предпазливо си ги сложи. Когато приближи стъклата към очите си, можеше да види, че излъчват светлина — това бяха феноменоскопи. Макар и в този контекст, може би щеше да е по-подходяща думата „фантаскоп“. Образът постепенно изпълни погледа му, но нямаше да се фокусира, докато Хакуърт не си сложеше очилата докрай, затова той неохотно потъна в халюцинацията. Едва тогава рамките зад ушите му оживяха, разпънаха се, обхванаха задната част на черепа му и се сляха в едно като гумена лента.
— Откачете се — каза Хакуърт и продължи с поредица стандартни команди. Очилата не освобождаваха главата му. Накрая отнякъде високо зад него се спусна коничен лъч светлина и освети сцена. Включиха се прожектори и иззад завесата се появи мъж с цилиндър.
— Добре дошли на вашето представление — започна той. Можете да свалите очилата по всяко време, като осигурите постоянни овации поне от деветдесет процента от публиката. — После светлините и завесата изчезнаха и Хакуърт остана сам с онова, което беше видял преди, а именно кибернетично подсилено нощно виждане, представящо палубата на кораба.
Опита още няколко команди. Повечето феноменоскопи имаха прозрачен режим или поне частично прозрачен, който позволяваше на човек да вижда къде е. Но тези бяха упорито плътни и му показваха само медиатронен изглед от сцената. Разхождащите се и разговарящи посетители бяха представени от абсурдно свръхопростени телени рамки, видеотехнология, която не се използваше вече от осемдесетина години, очевидно предназначена да ядосва Хакуърт. Всяка фигура носеше на гърдите си голям плакат:
ДЖАРЕД МЕЙСЪН ГРИФИН III, 35 годишен.
(Твърде късно, за да стане интересен герой като вас!)
Племенник на лорд на справедливостта с ранг на граф.
(Не му ли завиждате?)
Женен за онази куха кучка от дясната му страна.
Те продължават с тези малки авантюри, за да избягат от осакатения си живот.
(А вие защо сте тук?)
Хакуърт погледна надолу и се опита да прочете плаката на собствените си гърди, но не можеше да го фокусира.
Когато обикаляше палубата, гледката се променяше. Имаше и стандартен интерфейс, който му позволяваше да „лети“ около кораба. Самият Хакуърт стоеше на едно място, разбира се, но гледката в очилата се отделяше от действителните му координати. Винаги, когато използваше този режим, в полезрението му се появяваше следното обяснение, изписано с гигантски, блестящи червени букви:
Понякога я придружаваше анимация на някакъв вълшебник, седнал на върха на планина, който гледаше надолу към село с мръсни дребосъчета. Заради тази досада Хакуърт не използваше много често опцията. Но но време на първоначалното си разузнаване откри няколко интересни неща.
