Пред вратата на кабинета си Майо се поколеба. Усети странното движение на някакъв черен предмет в края на коридора, но когато погледна натам, не видя нищо. Майо поклати тъжно глава, отключи кабинета и влезе. „Смъртоносният вирус Самия се разпространява — помисли си той. — Трябва да уведомим Световната здравна организация!“ Майо отиде до въртящия се кафяв стол, който чакаше търпеливо зад бюрото, седна и огледа разхвърляното помещение. Докато беше главен лекар — пост, който напусна по времето, когато теглото му започна да намалява драстично, — малкият кабинет на Майо беше отражение на ума му, мълчалив храм на реда и организацията. След оттеглянето му обаче уютното убежище постепенно се бе превърнало в смахнат зайчарник, където книгите и медицинските монографии се блъскаха за място по рафтовете с дрънкулки и сувенири. Голите някога стени сега се задъхваха под цитати в рамки, снимки и странни декорации като един избелял етикет от буркан с течна лилава субстанция, наречена „Сок от цвекло Носферату“ (точно под името се четеше думата „Внос“). До него висяха две сентенции на израелския хуморист Ефраим Кишон. Едната беше озаглавена „Съвет към пациентите“:
Другият цитат от Кишон гласеше:
Разположени централно между един туристически плакат от Кармел, щата Калифорния, и снимка на обвитите в мъгла влюбени от края на филма „Казабланка“, тези съвети вдъхваха кураж на Майо в несигурния свят.
Той се втренчи мрачно в хаоса на бюрото си. Писма. Доклади. Протоколи. Надраскани бележки. С върховете на пръстите си лекарят бутна няколко листа настрани и освободи част от чамовата повърхност на бюрото, която приличаше на къс бледо море сред множество айсберги. Майо остави чашата на разчистеното място и се замисли за предстоящата си лекция в десет часа. Нуждаеше се от сън, но съзнанието му бе засенчено от смътно предчувствие. Спомни си за лепенката от съня си. Какво означаваше? Както обикновено той беше оставил вратата на кабинета си широко отворена — поредният странен навик от времето, когато бе започнал да отслабва. Майо вдигна глава и погледна навън с тъжно любопитно изражение, сякаш се надяваше да зърне отдавна изгубената си любима. Но коридорът оставаше пуст. Неврологът въздъхна. Копнееше да разсее мислите си със сутрешния вестник и да се потопи в блаженството на рутината. С нарастващо отчаяние той посегна към кошчето за боклук под бюрото и извади от там вчерашния брой на „Джерусалем Поуст“. Разгърна го пред себе си и бързо прегледа заглавията: „Сирия може да поднови Шестдневната война“, „Голямото жури в процеса «Уотъргейт» осъжда седем“, „Американската мания за разголване на публични места се разпространява в Европа“, „22 деца умират при атака на Виетконг“ и „Питон поглъща жена в Бангладеш“. Като прочете последните две заглавия, Майо изстена, но не продума.
Настроението му бе достатъчно мрачно и без подобни новини.
В търсене на по-жизнерадостни емоции, Майо се загледа в рекламата на парфюм „Чуцпа“, създаден от Авива Даян — дъщерята на прословутия началник-щаб на израелската армия. Така Майо успя да открие злъчната усмивка, която търсеше. С провокативно издути устни, Даян го гледаше изпепеляващо от снимката. Текстът на рекламата изброяваше достойнствата на аромата:
В долния край на страницата се възхваляваше друг аромат:
Шумоленето на вестника се сля с кикота на Майо, който обърна на страницата „Днес в Йерусалим“.
Еднодневна разходка в четвъртък. Четиринайсет спирки до Църквата на Божи гроб. Безплатен обяд в китайски ресторант „Мандарин“. Място на срещата: Параклисът на бичуването.
Майо се усмихна и намери още по-голямо удовлетворение в два репортажа на последна страница на вестника:
