Юношата не отместваше погледа си от Тег. Старият башар не само приличаше външно на дук Лето, но притежаваше и дара на атреидското обаяние — легендарна фигура дори за бившите си врагове. Сам бе казал, че е наследник на Ганима Атреидес, но със сигурност имаше още нещо. Плашещ бе този бене-гесеритски майсторлък в целенасоченото размножаване!
— Сега ще продължим с упражненията — рече Дънкан.
— Не се пренапрягай.
— Май нещо забравяш, башар. А аз си спомням едно също толкова младо тяло пак тук — на Гайъди Прайм.
— На Гамму!
— Да, после я преименуваха, но клетките ми още пазят оригиналното име. Ето защо ме пратиха на това място. Знам го.
Отново се върнаха към старинната харконска екипировка в някогашната зала за упражнения — продълговато помещение със стени и под от стар дървен материал. Навсякъде плуваха светоглобуси. Имаше съвсем малко сенки с изключение на ловците-преследвачи на въображаемия противник и заплашително стрелкащите се оръжия, движени от тренажори.
Освеженият от кратката почивка башар включи нов елемент в атаката и внезапно изпрати горящ лъч към лявата страна на Дънкан.
С каква лекота бе париран той!
Гола̀та използваше причудливо смесен вариант на петте бойни пози с намиране на всяка ответна реакция доста преди тя да е станала необходима.
— Атаката е перо, носещо се по безкраен път — каза с глас без следа от умора или усилие. — Когато перото наближи, то се отклонява и обезврежда.
Докато говореше, парира едно внезапно нападение и нанесе контра.
Логичното мислене на ментата-башар редуваше удари в местата, определени от него като опасни.
Дънкан премина в атака, движейки се изпреварващо и с по-честа промяна на движенията си в сравнение с контриращите реакции. Тег се видя принуден да превключи на максимален режим, докато силите-сенки на въображаемия противник просветваха и изгаряха по пода. Виещата се фигура на гола̀та в подвижната клетка не преставаше да танцува по дължината на пространството помежду им. Нито един от ловците-преследвачи или горящите лъчи на контраударите не я докоснаха. Младият Айдахо винаги се оказваше над или под тях, а външният му вид свидетелстваше, че никак не се бои от болката, която би могла да му причини тренажорната уредба.
Напротив — увеличи още повече бързината на атаката!
Нещо сякаш прониза от дланта до рамото лявата ръка на Тег, опряна на контролното табло.
Дънкан изключи уредбата и възкликна извинително:
— Прощавай, башар! Защитата ти е превъзходна, но се боя, че възрастта си казва думата.
Отново прекоси площадката и се надвеси над него.
— Трябва да ме жилне малко, та да не забравям болката, която ти причиних — процеди през зъби наставникът му и се зае да разтрива изтръпналата си ръка.
— Разгорещихме се — каза момчето. — А и май доста се потрудихме за днес.
— Не е съвсем вярно — възрази все още с усилие Тег. — Не само мускулите ти изискват заякване.
Някакво тревожно усещане премина през тялото на Дънкан. Чувстваше разстройващото докосване на нещо недовършено, може би дори — неразбудено. Бе сякаш приклекнало, спотаено дълбоко в него. Приличаше на натегната пружина, очакваща освобождаване.
— Какво още остава да правим? — попита с дрезгаво звучащ глас.
— Оцеляването ти тук не е преминало критичната си точка. Всичко се върши с цел да бъдеш опазен и да стигнеш до Ракис.
— В името на Бене Гесерит и неговите цели, за които ти нищо не знаеш, както вече ми каза!
— Дънкан, наистина не ги знам.
— Но нали си ментат.
— Ментатите се нуждаят от данни, за да формулират преценката си за бъдещите възможности.
— Мислиш ли, че Лусила знае?
— Не съм сигурен. Впрочем позволи ми да те предупредя отново за нея. Получила е заповеди да те отведе до Ракис
— Трябва ли? — вироглаво го изгледа Дънкан. — Нима не съм самостоятелна личност с право сам да избирам? Може би мислиш, че си разбудил някакъв скапан лицетанцьор, който знае само да изпълнява заповеди, а?
— Да не би да намекваш, че няма да отидеш на Ракис?
— Само ти обяснявам, че лично ще взема решението, след като разбера какво се очаква от мен. Не съм наемен убиец.
— Дънкан, мислиш ли, че аз съм?
— Мисля, че си достоен мъж, комуто следва да се възхищават. Поне според моите представи за дълг и чест.
— Дава ти се още един шанс да опазиш живота си и…
— Нито ти си мой баща, нито Лусила ми е майка! Впечатка ли? За какво се надява да ме
— Възможно е и тя самата да не знае. Нищо чудно да ѝ е възложена само част от цялостния проект, също както в моя случай. Много е вероятно дори, след като е добре известно как процедира Сестринството.
— И вие двамата само ме подготвяте и доставяте на Аракис? Като препоръчана пратка!
