— Следвай ме.
Окачи водещо въже на колана на Дънкан, настрои очилата му за нощно виждане и се обърна. Момчето усети еднократното дръпване и двамата тръгнаха.
Почти веднага проумя за какво служи въжето. Не беше предназначено да го държи наблизо отзад. Виждаше достатъчно ясно Амбиторм през очилата. Не, то беше съобщително средство в случай на опасност. Без гласни указания.
Дълго време се движеха в някакъв хипотетичен двукамерен свят, пресичайки коритата на малки потоци. белязани сега с лед. Светлината на ранните луни на Гамму нарядко се промъкваше през покрива на надвисналата отгоре растителна маса. Накрая излязоха на нисък хълм — обрасла с гъсталак пустош, цялата посребряла от снежната си покривка. Почти два пъти по-високите от водача храсти образуваха свод над калните животински пътища, малко по-широки от тунелите, откъдето поеха. Тук беше топло, също като до купчина тор. Почти никаква светлина не стигаше до земята, шуплеста и влажна от гниеща флора. Ведно с въздуха Дънкан вдишваше гъбичната миризма на разлагащ се растителен свят. През очилата за нощно гледане се виждаше сякаш безкрайното повторение на еднообразна растителност, плътно покрила двете страни на пътя. Въжето, свързващо го с Амбиторм, беше единствената му връзка с някакъв чужд свят.
Водачът никак не предразполагаше към разговор. Отговори с „да“, когато поиска потвърждение за верността на името му, след което добави: „Без излишни приказки.“
Цялата нощ премина в преход, изпълнил го с безпокойство. Беше му неприятно да бъде връщан обратно в собствените си мисли. Спомените от Гайъди Прайм обаче се тълпяха настойчиво. Тукашното място не приличаше на нищо, останало в паметта му от времето на младостта, преди да е бил гола̀. Питаше се как ли Амбиторм бе научил и запомнил пътя. Тунелните ходове на животните почти с нищо не се отличаваха един от друг.
Мислите му се тълпяха все тъй неспокойно, докато двамата продължаваха да се движат полубегом.
Спомни си за Тег и рицарската му постъпка, позволила им да избягат.
Чувстваше се задължен към башара и това го изпълни с мъка. Тег бе предан на Сестринството.
Нощните трудности му помогнаха да опознае новото си тяло. Колко млада бе плътта му! Направи малко усилие да си припомни времето, преди да стане гола̀: паметта му помогна да почувства как сардаукарското острие се стоварва върху главата му — ослепителен взрив от светлина и болка. Усещането за собствената му смърт, а после нищото… То бе продължило чак до оня миг с Тег в харконската не-сфера.
Дарът на друг живот. Дали беше повече от дар или нещо не толкова значително? Атреидите искаха от него да плати по друг начин.
Малко преди зазоряване Амбиторм го поведе през водите на тесен поток; ледена тръпка прониза краката му, обути в непромокаемите ботуши, включени в тлейлакското облекло. Във водното корито тук-там се отразяваше почти скритото от гъсталака сребро на последната нощна луна на планетата.
Дневната светлина ги завари пред по-широка и защитена с дървета животинска пътека нагоре по стръмния хълм. Свършваше до тясна скална тераса под назъбен хребет от големи каменни блокове. Преминаха зад преградна стена от кафеникави храсти, в горната част на които имаше навят сняг. Там водачът откачи въжето от колана му. Точно пред тях в скалите бе оформено нещо като плитък трап, твърде далеч от представата дори за съвсем невзрачна пещера, но Дънкан прецени, че той ще им осигури известна защита, стига да не задуха силен вятър. По дъното на трапа нямаше сняг.
Амбиторм отиде в задната му част и внимателно разчисти пласт замръзнала земя и няколко плоски скални късове, прикриващи малка яма. Извади оттам кръгъл черен предмет и се наведе над него.
Дънкан приклекна под нависналия отгоре склон и заразглежда водача си. Лицето на мъжа беше плоско, почти вдлъбнато и приличаше на кафяво парче щавена кожа. Да, чертите му напомняха за лицетанцьор. В краищата на кафявите очи се виждаха дълбоки цепнатинки и гънки. Подобни на тях тръгваха радиално встрани от тънките устни и ограждаха широкото му чело. После се проточваха до плоския нос и правеха по-дълбока вдлъбнатинката на тясната брадичка. Времето бе набраздило жестоко цялото лице.
Апетитни миризми се заиздигаха от черния предмет, поставен пред Амбиторм.
— Тук ще хапнем и ще починем малко — каза водачът.
