Въпросът изглеждаше напълно логичен, когато хора се движат полубегом по пътища на неизвестни твари, чиято мускусна миризма беше ясно осезаема.
„Не разговаряй!“ — бе го отрязал Тормза.
По-късно Дънкан попита защо не използват някакво превозно средство при бягството си. Дори наземна кола бе за предпочитане в сравнение с мъчителния марш в местност, където пътеката почти не се различаваше.
Тормза спря на осветено от луната малко пространство и го погледна така, сякаш бе започнал да подозира довереника си във внезапна загуба на разум.
— Коли следват колите!
— Никой не може да ни последва, когато вървим пеша — така ли да те разбирам?
— Преследвачите също трябва да се движат пешком. Обаче тук ще бъдат избити. И те го знаят.
Ама че чудато място!
В подслонилия го кийп на Бене Гесерит Дънкан бе лишен от възможността да разбере естеството на планетата. По-късно, когато бяха затворени в не-сферата, пак нямаше връзка с външния свят. Единствено спомени от времето преди да е бил гола̀ и след това, но колко несъпоставими с настоящето бяха те! Сега, когато мислеше за отминалите времена, той прецени, че все пак има на какво да се опре. Беше очевидно, че на Гамму е установен контрол над атмосферните условия, макар и елементарен. А Тег бе казал, че кръжащите в орбита бойни кораби, които пазеха планетата от нападение, са възможно най-добрите.
Всичко за защита, но дяволски малко за по-сносен живот! Също като на Аракис.
Тег. Останал ли бе жив старецът? Дали са го пленили? Какво ли означава да си пленник тук на неговата възраст? В старите харконски времена пленничеството представляваше брутално робство. Бурзмали и Лусила… Той погледна към водача и попита:
— Ще намерим ли Бурзмали и Лусила в града?
— Ако са успели да се промъкнат.
Инстинктивно заоправя дрехите си. Достатъчно добра маскировка ли бяха те? Тлейлаксиански Майстор със своя спътник, а? Разбира се, хората щяха да вземат спътника за лицетанцьор. А лицетанцьорите са опасни.
Издутите панталони бяха от непозната за него материя. Приличаше на вълнен плат, но се чувстваше, че е изкуствен. Плюна върху него. Слюнката не попи, мирисът не беше като от вълна. Пръстите му доловиха еднообразие, което не притежаваше нито една тъкан с естествен произход. Дългите меки ботуши и шапката бяха от същата материя. Дрехите се спускаха свободни и пухкави с изключение на местата около глезените. Но не бяха ватирани. Изолационните качества изглеждаха постигнати с някакъв технологичен трик, задържащ въздуха между отделните пластове на тъканта. Цветовете — сиво и кафяво — представляваха идеална маскировка.
Тормза бе облечен в подобни на неговите одежди.
— Докога ще чакаме тук? — попита Дънкан. Водачът отново се разпореди за мълчание, завъртайки главата си с красноречив жест. Беше седнал със сгънати нагоре крака, обвити около тях ръце, подпряна на колене глава и поглед, отправен към долината. По време на нощното пътуване юношата бе установил, че дрехите му са много удобни. Изключвайки еднократното газене в потока, на краката му бе топло, но не прекалено. Нищо не затрудняваше движенията и не жулеше плътта.
— Кой прави тези дрехи? — попита Дънкан.
— Ние — промърмори Тормза. — Мълчи!
Помисли, че няма никаква разлика в сравнение с дните в кийпа на Сестринството.
След малко водачът му се протегна и изпъна краката си. Изглеждаше отпуснат. Погледна към него и каза:
— Приятели в града сигнализират за съгледвачи от въздуха.
— С топтери ли?
— Да.
— Какво ще предприемем?
— Ще правиш като мен и нищо друго.
— Ти просто седиш.
— Засега. Скоро ще се спуснем в долината.
— Но как…
— Когато се движиш в местност като тази, превръщаш се в едно от животните, които я обитават. Вгледай се в пътеките им и разбери как се движат, как полягат за почивка.
— Ония, които ни търсят, не могат ли да…
— Ако животните хрупат листа, ще повтаряш техните движения. Когато онези дойдат, продължаваш да го правиш. Претърсващите са високо във въздуха. За нас това е добре. Те не могат да различат животното от човека, докато не слязат на земята.
— Но няма ли…
— Вярват на машинариите си и на движенията, които виждат. Мързеливи са. Летят високо, за да привършат по-бързо претърсването. Разчитат на интелигентността си — гледат показанията на приборите и преценяват кое е звяр и кое е човек.
— И ще си заминат, ако помислят, че сме диви създания?
— Усъмнят ли се, ще минат втори път. Не бива да сменяме модела на движенията си, дори след като сме били сканирани.
Мълчаливият Тормза бе произнесъл цяла реч. Погледна внимателно към Дънкан и го попита:
— Разбра ли?
— Как ще разбера, че съм сканиран?
— Ще почувстваш гъделичкане в стомаха. Сякаш там има някакво шипящо питие, което не си погълнал.
Момчето кимна.
— Иксиански сканери…
— Не се притеснявай — успокои го Тормза. — Тукашните животни са привикнали. Понякога се стъписват и спират да се движат, но само за малко. После продължават, сякаш нищо не се е случило. Което си е вярно за тях. За нас обаче има друг смисъл.
След известно време той се изправи и каза:
