Дюн (Том трети) полностью

Говореше на стария галахски език, но с гърлен акцент, непознат на Айдахо — странно подчертаване на съседните Гласни. От Разпръскването ли беше, или местен жител на Гамму? Очевидно е имало множество лингвистични направления от дните на Дюна по времето на Муад’диб. Беше му направило впечатление, че всички в кийпа, включително Тег и Лусила, говореха галахски, значително отклонил се от езика, който той самият бе научил като дете.

— Амбиторм — подзе Дънкан — име от Гамму ли е?

— Ще ми казваш Тормза — каза водачът.

— Прякор?

— С него ще се обръщаш към мен.

— Защо хората, при които бяхме, те нарекоха Амбиторм?

— Аз им казах това име.

— Но защо…

— Живял си при Харконите, а не си се научил как да променяш самоличността си.

Дънкан притихна. Може би друг начин за маскировка. Амби… Тормза не бе променило външния му вид. Тормза. Дали не беше тлейлаксианско прозвище?

Водачът протегна димяща чаша към него и каза:

— Живително питие, Уоси. Изпий го бързо. Ще ти държи топло.

Дънкан обхвана с длани чашата.

Уоси. Уоси и Тормза. Тлейлаксиански Майстор и спътникът му лицетанцьор.

Вдигна към водача чашата с дошлия от древността жест на бойните другари — още от времената на Атреидите, — след което я доближи до устните си. Горещо! Но го стопли, спускайки се в стомаха му. Напитката имаше леко сладникав аромат на фона на по-силния дъх на зеленчуци. Духна в чашата и я изпи цялата.

Странно е, че изобщо не се замислих за евентуална отрова или наркотик.

Но в Тормза и у другите от последната нощ имаше нещо от башара. Познатият жест към боен другар се роди съвсем естествено.

— Защо рискуваш живота си? — попита Дънкан.

— А ти защо питаш, след като познаваш Майлс Тег?

Сконфузеният младеж притихна.

Тормза се приведе напред и взе чашата му. Скоро всичко, послужило за закуската, бе скрито под пръстта и камъните.

Храната беше поредното свидетелство за грижлива подготовка. Дънкан се обърна и приседна на студената земя. Мъглата все още лежеше отвъд преградата от храсти. Тръгващите от стъблото голи клони сякаш насичаха гледката на късове със странна форма. Докато гледаше натам, вълмата започваха да се разкъсват, откривайки неясните очертания на град в отдалечения край на долината.

Тормза приклекна до него.

— Много стар е — каза той. — От времето на Харконите. Погледни! — Подаде му малък моноскоп. — Довечера трябва да сме там.

Дънкан постави моноскопа на лявото си око и се опита да фокусира маслените лещи. Механизмът му бе непознат и никак не приличаше на онези приспособления, които бе изучавал в първоначалната си младост или пък запознаван с тях при подготовката му в кийпа. Свали го от окото си и започна да го разглежда.

— Иксиански ли е?

— Не. Наша изработка — Тормза се пресегна и посочи двата малки бутона върху черната тръбичка. — Бързо, бавно. Натискаш левия за фина, а десния за груба настройка.

Момчето отново вдигна моноскопа до окото си. Кои ли бяха участвали в нашата изработка? Докосна бутона за бързо действие и гледката мигновено изскочи пред погледа му. В града се движеха малки точици. Хора! Засили увеличението. Хората станаха колкото куклички. Ползвайки ги за мащабен ориентир, Дънкан съобрази, че градът в края на долината е огромен… И се намираше по-далеч, отколкото бе преценил първоначално. Върхът на някаква правоъгълна конструкция в неговия център се губеше сред облаците. Гигантска постройка. Вече знаеше докъде бяха стигнали. Общият фон се бе променил, но централната конструкция много отдавна бе фиксирана в паметта му.

Колко ли наши хора са попаднали в онази черна дяволска дупка и никога не са се върнали!

— Деветстотин и петдесет етажа — каза Тормза, забелязъл накъде гледа спътникът му. — Четирийсет и пет километра дължина и трийсет широчина. Металопласт и армирано метастъкло — нищо друго.

— Знам — каза Дънкан, свали моноскопа и го върна на водача. — Името му беше Барони.

— Исаи — поправи го Тормза.

— Сега — да — кимна гола̀та. — Известни са ми и други негови имена.

Пое дълбоко дъх, за да приглуши гласовете на старата омраза. Онези хора бяха отдавна мъртви. Останала бе само сградата. И спомените. Още веднъж огледа панорамата около огромната конструкция. Ширнал се лабиринт от улици и къщи. Разхвърляни зелени пространства зад високи зидове. Явно бяха резиденции с частни паркове, както беше споменал Тег. С моноскопа се забелязваха и стражи, крачещи по горната част на зидовете.

Тормза се изплю на земята пред него и изрече:

— Харконски град.

— Строили са така, че хората да се чувстват малки. Водачът кимна и потвърди:

— Малки и безсилни.

Бе станал доста по-приказлив, отбеляза Дънкан.

От време на време през нощта той беше нарушавал нареждането за мълчание и дори правил опити да завърже разговор: „Какви животни минават оттук?“