Изпълнението на лицетанцьорите очевидно разпали чувствеността на Шийена. Прокторите-възпитатели трябваше да се погрижат по-рано от обичайното и да ѝ представят своите асистенти-мъжкари. Как щеше да постъпи сега тя? Дали ще направи опит да приложи новите си познания спрямо мъжете? Трябваше да ѝ бъдат внушени предпазващи я задръжки! Задължително беше да познава опасностите, които я застрашава!
Присъстващите сестри и помощници реагираха с нужната сдържаност, но запаметявайки твърдо наученото. Подготовката на Шийена трябваше да продължи на основата на видяното от нея. Останалите знаеха как да укротят разбудените вътрешни сили от подобно естество.
Наблюдаващите лицетанцьори запазиха непроницаемо изражение, но при Уаф имаше какво да се види. Той вече бе обявил, че ще премахне двойката демонстранти, ала дали нямаше да предприеме нещо преди това? Щеше ли да се поддаде на изкушението? Какви мисли минаваха през главата му, докато гледаше как мъжкият лицетанцьор се гърчи в екстаз, лишил го напълно от разум?
В известен смисъл днешната демонстрация припомни на Одрейди за танца, който бе наблюдавала на Големия площад в Кийн. В кратък отрязък от време той умишлено оставяше впечатление за аритмичност, но постепенно в него се очертаваше фигура с голяма продължителност между слаби и силни тактове, която се повтаряше през около двеста стъпки… Танцьорите удължаваха този и без туй сложен ритъм със забележително майсторство.
Същото бяха сторили и лицетанцьорите-демонстранти.
Тя продължи да мисли за танца с разтеглен ритъм, последван от хаотичното насилие. Възхитителната фокусираност на енергии с религиозно естество в Сайънок бе преминала в обмен от съвсем различен порядък. Досети се и за възбудата на Шийена, наблюдаваща танца на Големия площад. Одрейди си спомни, че тогава я бе попитала:
— Е, какво споделят онези долу?
— Самите танцьори, глупачко!
Отговорът ѝ бе недопустим.
— Шийена. вече те предупредих да не говориш по този начин. Искаш ли веднага да научиш какво наказание може да ти наложи една света майка?
Изречените тогава думи прелетяха като призрачно послание през ума на Одрейди, докато гледаше как мракът се скупчва извън надстройката на покрива на Дар-ес-Балат. Почувства самотата да я залива. В залата нямаше никой друг.
Колко ясни бяха очите на момичето в стаята над Големия площад и колко много задаваните от него въпроси:
— Защо винаги говориш за причиняване на болка и за наказания?
— Трябва да овладееш самодисциплината. Как ще заповядваш на другите, след като не можеш да контролираш себе си?
— Урокът не ми харесва.
— Така е било с всички нас. Но само преди опитът да ни покаже колко струва този урок.
Отговорът ѝ дълго време измъчва съзнанието на Шийена. Накрая момичето разказа всичко, което знаеше:
— Някои от танцьорите успяват да избягат. Други отиват право при Шейтан. Жреците казват, че заминават при Шай-хулуд.
— Какво става с онези, които оцелеят?
— Когато се съвземат, длъжни са да започнат голям танц в пустинята. Ако Шейтан пристигне, умират. Не дойде ли, дават им награда.
Сега Одрейди вникна в конструкцията на модела. Обясненията вече бяха ненужни, въпреки че девойката бе оставена да продължи разказа си. Каква горчивина имаше в гласа й!
— Дават им пари, място на чаршията или нещо подобно. Според жреците те са доказали, че са човешки същества.
— А загиналите не са ли хора?
Шийена мълча дълго, потънала в дълбок размисъл. Одрейди виждаше ясно пътя — изпитанието за хуманност на Сестринството. Нейният преход в приемливата за Бене Гесерит форма бе вече повторен от момичето. Колко леко изглеждаше преходът в сравнение с другите болки!
Тя вдигна дясната си ръка в мъждивата светлина, изпълнила надстройката на музея, погледна я и си спомни за кутията със скритите в нея мъчителни гърчове на агонията и за отровния гом джабар(#), който чакаше готов да прободе врата ѝ, ако трепне или извика.
Шийена също не извика. Очевидно бе знаела отговора на въпроса още преди допира до кутията с нетърпима болка:
— И те са човешки същества, но различни.
Одрейди заговори на висок глас в празната зала с подредените за показ експонати от съкровището в не-стаята на Тирана:
— Какво направи с нас, Лето? Само Шейтан ли си, който ни говори? Какво ни караш силом да споделим сега?
— С кого разговаряш, майко?
Гласът бе на Шийена, застанала в рамката на отворената врата на другия край на залата. Сивата роба на послушница изглеждаше като бледа сянка там — сянка, чиято големина нарастваше с приближаването ѝ.
— Старшата майка ме изпрати да те потърся — каза момичето и спря близо до нея.
— Говорех на себе си — отвърна Одрейди.
После погледна към необичайно спокойното лице, припомняйки си за тръпките на възбудата, когато Най-Важният Въпрос бе зададен на Шийена.
