— Защо говориш на себе си? — немалка загриженост прозвуча в гласа на девойката.
Да, прокторите-преподаватели трябва решително да се намесят, за да бъдат отстранени ненужните емоции!
— Спомних си случая, когато те попитах дали искаш да станеш света майка — каза Одрейди. — После ме споходиха и други мисли.
— Ти настоя да следвам заръките ти във всичко, да не крия каквото и да е и в никакъв случай да не ти възразявам.
— А ти попита: „Това ли е всичко?“
— Тогава не знаех много неща, нали? И все още не знам достатъчно.
— Същото важи за всяка от нас, дете. Но добре разбираме, че до една сме в танца. И Шейтан непременно ще дойде, ако някоя — дори най-посредствената — сбърка.
При среща на непознати следва да се обърне голямо внимание на различните обичаи и предварителната подготовка.
Последната зеленикава линия на светлината потъна зад хоризонта и едва тогава Бурзмали подаде сигнал за тръгване. Беше вече тъмно, когато се добраха до другия край на Исаи и до околовръстния път, по който; щяха да стигнат до Дънкан. Небето бе покрито с облаци, отразяващи обратно светлините на града върху тукашните бордеи, покрай които ги насочваха местни водачи.
Водачите притесняваха Лусила. Те се появяваха изневиделица от странични улици и внезапно отваряни врати, за да пошепнат следващата вярна посока.
Прекалено много хора знаеха за двойката бегълци и за уговорените срещи!
След многократните счепквания с ненавистта, в нея бе останало дълбоко недоверие към всяка зърнала ги дори за миг личност. Все по-трудно ѝ беше да скрива чувствата си зад маниерите и привичното поведение на жена за разтуха, вървяща със своя клиент.
По лентата за пешеходци край пътя бе нахвърляна киша, предимно от преминаващите наземни коли. Краката на Лусила изстинаха още преди да са изминали и половин километър; видя се принудена да изразходва допълнително количество енергия, за да компенсира засиления приток на кръв към крайниците си.
Смълчаният Бурзмали вървеше с наведена глава, привидно потънал в свои грижи. Все пак му беше трудно да заблуди светата майка. Привично следеше всеки шум наоколо и не пропусна нито едно от наближаващите возила. Чул шума на някое, той избутваше спътничката си встрани от лентата. Колите изсвистяваха, носени от суспенсорни устройства; изпод тях излиташе мръсна киша и поръсваше близките храсти. Бурзмали я притискаше леко в снега до себе си, докато изчезне и най-слабият звук, въпреки че возещите се едва ли виждаха и чуваха друго освен звуците, сподирили вихреното им преминаване.
Вървяха цели два часа, преди башарът да спре и да огледа критично шосето. Целта на прехода им беше гранично поселище, описано и на двамата като „напълно безопасно“. Но Лусила вече знаеше — на Гамму няма нито едно „напълно безопасно“ място.
Жълти светлини хвърляха отблясъци върху надвисналите облаци пред тях, отбелязвайки мястото на поселището. Продължиха напред през кишата, докато стигнаха до тунел под околовръстния път; минаха през него и заизкачваха нисък хълм, засаден с овощна градина. Клоните на дърветата бяха рязко очертани на фона на мъждивата светлина.
Лусила погледна нагоре. Облаците изтъняваха. Гамму разполагаше с множество малки луни — пазещи я не-кораби. Някои от тях бяха разположени от самия Майлс Тег, но се виждаха и следи, очертани от новите, които се бяха включили в караулната служба. Те бяха почти четири пъти по-големи от най-ярките звезди и често се движеха заедно, което правеше полезна отразяваната от тях светлина, макар и за кратко — едва няколко часа им бяха необходими, за да се издигнат по небосклона и изчезнат отвъд хоризонта. За миг тя зърна през пролука в облаците низ от шест подобни луни и се запита дали и те не бяха част от защитната система на Тег.
След малко мисълта ѝ се спря за кратко на присъщата слабост на обсадния манталитет, типичен за защитна стратегия с подобен характер. Тег беше напълно прав. Мобилността е ключът към ефикасна боеспособност, макар светата майка да се съмняваше, че башарът е имал предвид тъкмо мобилността на пехотните подразделения. По бялналия се от снега склон беше трудно да се скриеш и тя долавяше нервното напрежение на Бурзмали. Какво можеха да направят, ако се появи някой? Покрита със сняг падинка се очертаваше откъм лявата им страна и се спускаше под ъгъл към поселището. Не беше път, но ставаше за вървене.
— Оттук надолу — кратко рече Бурзмали и пое пред нея към падината.
Нагазиха в сняг до глезените.
— Надявам се, че можем да вярваме на местните хора — обади се тя.
— Те мразят почитаемите мами — отвърна спътникът ѝ. — За мен е достатъчно.
— Добре, че гола̀та го няма! — Лусила се въздържа от още по-ядна забележка.
Все пак беше разумно да се очаква най-лошото.
