Дюн (Том трети) полностью

Възхищавайки се на рисунката на Шийена, Одрейди реши, че някои кръстоски са противни само за определени човешки сетива. Свинохлите например бяха чудесна храна. Грозните комбинации представляваха обекти от по-ранната фаза на експериментите. Крайните преценки идваха едва с натрупването на опит.

Нескопосно нещо!

Голяма част от онова, което приемаме за ИЗКУСТВО, задоволява желанието за увереност и спокойствие. Не ме обиждай! Знам какво мога да приема.

Каква увереност й бе дала рисунката на Шийена?

Пясъчен червей — сляпа сила на стража на скрити богатства. Художествено майсторство с мистична красота.

Бе донесено, че Шийена превръща в глума поставената й задача:

„Пастирка съм на червеи, които може никога да не се появят.“

А дори да се появят, ще са нужни дълги години, преди да достигнат размера, показан на рисунката й. Неин ли бе гласът, идващ от малката фигурка, застанала пред чудовището?

„Това ще стане, но след време.“

В стаята се бе настанил мирис на мелиндж, по-силен от обичайния за квартира на света майка. Одрейди огледа внимателно мебелировката и цялата обстановка — столове, работна маса и осветление от фиксирани светоглобуси, поставени на най-доброто за целта място. Каква беше онази странно оформена купчина от черен пластичен материал в ъгъла? Може би друго произведение на Шийена?

Прецени, че помещенията пасват на обитателката им. Почти нищо, с изключение на рисунката, което да й напомня за нейния произход, но гледката от всеки от прозорците би могла да бъде от Дар-ес-Балат, разположен дълбоко в сухоземите на Дюн.

Тих звук на триене откъм вратата привлече вниманието й. Обърна се и видя самата Шийена. Бе надникнала някак плахо през пролуката, преди да влезе при старшата света майка.

Движението казваше:

Значи дошла си в моята стая. Добре. Защото друг би могъл да не зачете поканата ми.

У Одрейди потекоха смесени мисли с появата на девойката.

— И си спомням за болката, която ми причини, когато възвърна моите спомени.

Тег помръкна:

— Точка за теб, Дънкан. Не е потребно извинение. — Момчето сякаш погледна към говорещите в него, надигнали гласовете си.

— Дар, как е въздухът горе? Достатъчно чист ли е за теб? Ама че тъпа идея! — помисли тя. — Знае го добре. Никак не е чист, разбира се.

Въздухът бе натежал от дишането на седящите около нея, включително онези, които искаха да споделят драматичното й присъствие, тези с идеите (а нерядко само с вярата, че ще бъдат по-добри за нейния пост), както и другите, които предлагаха ръце и искаха същото. Чист, наистина! Тя усети, че Тег прави опит да й каже нещо. Какво бе то?

„Понякога трябва да бъда автократ!“

Чу се да го изрича по време на една от разходките им в овощните градини, обяснявайки му думата „автократ“, след което добави:

„Имам властта и трябва да я ползвам. Това ми тежи ужасно.“

Имаш властта, така че ползвай я! Ето какво й говореше ментат-башарът. Дар, убий ме или ме пусни.

Все още бе блокирала поради липса на време и знаеше, че той ще го почувства.

— Майлс, Бурзмали е мъртъв, но успя да остави резервна бойна единица, която подготви сам. Най-доброто от…

— Не ми доскучавай с дребни подробности!

Какъв глас на военачалник! Все още тъничък и пронизителен, ала съдържащ всички най-важни елементи.

Без да им бъде наредено, прокторите се върнаха при люка. С яден жест Одрейди им заповяда да се махат. И чак тогава разбра, че вече е взела решение.

— Върнете му дрехите и го доведете тук — разпореди се тя. — Да дойде и Стреги.

Първите думи на появилия се Тег разтревожиха старшата майка и тя се запита дали не е направила грешка:

— Ами ако не воювам така, както искате?

— Но нали сам каза…

— Казвал съм много неща през моите, хм… животи. Дар, боят не укрепва моралния дух.

Тя (както и Тараза) бяха чували неведнъж мнението на башара по този въпрос:

Воденето на война наслагва утайка от типа на „яж, пий и се весели“, което нерядко в причина за морален срив.

Беше вярно, но тя не схващаше каква мисъл го е навела на решението да й го припомни тъкмо сега.

Срещу всеки ветеран, който пристига с ново усещане за силата на съдбата („оживях, следователно Бог е решил нещо“), много повече се връщат у дома със сподавяна с мъка горчивина, готови да тръгнат „по лекия път“, тъй като са претеглили толкова зло от войната.

Думите бяха на Тег, но представляваха и част от нейната вяра.