— Скрих зърно от бирниците, защото децата ми бяха гладни — каза друг.
Списъкът с дребни провинения продължаваше, но Люджан не бе излъгал, че в отряда му няма крадци и убийци.
— Ако искате напуснете, или останете на служба като свободни мъже — каза Мара. — Предлагам ви амнистия в границите на моите земи, като Управляваща лейди. — Имперската амнистия не влизаше в правомощията на благородниците, но магистратите едва ли щяха да се интересуват от съдбата на нисшите безименни работници, особено ако не се разчуеше.
Помилваните се зарадваха на хитростта на господарката и побързаха да се закълнат на Папевайо. Като работници на Акома можеше да са заплашени от враговете на фамилията, но това все пак беше за предпочитане пред досегашния им окаян живот.
Следобедните сенки се удължиха. Златистата светлина се процеждаше през рехавите клони на дърветата. Мара огледа оределите редици на бандата и спря погледа си върху Люджан.
— Слушайте внимателно, воини без господари. — Изчака радостните гласове на новозаклетите работници да заглъхнат по пътя. Изправи се — крехка до мускулестия Папевайо — и огледа останалите разбойници. — Предлагам нещо, което никой воин в историята на империята не е получавал: второ начало. Кой иска да дойде с мен в имението и да изкове наново честта си… като коленичи пред свещената градина и се закълне в натамито на Акома?
Над поляната се спусна тишина, сякаш никой не се осмеляваше дори да диша. След това настана истинска лудница. Мъжете крещяха въпроси, други викаха, решили, че знаят отговорите. Заразмахваха се мръсни ръце, някои от мъжете изтъкваха различни аспекти на законите, а най-развълнуваните тръгнаха към каруцата на Мара.
Папевайо спря устрема им с изваден меч, а Кейоке изкрещя заповедно.
Настъпи тишина — бандитите млъкнаха и се обърнаха към водача си. Какво щеше да реши той?
Люджан се поклони на момичето, което искаше да преобърне познатия му живот надолу с главата.
— Лейди, думите ти са… смайващи… и немислимо щедри. Но ние нямаме господари, които да ни освободят от предишната служба. — В очите му проблесна нещо като непокорство.
Мара го забеляза и се помъчи да разбере на какво се дължи то. Мъжът беше дори красив под цялата мръсотия, но сякаш се чувстваше заплашен — и внезапно Мара осъзна защо. Тези хора просто нямаха цел и живееха без надежда, ден за ден. Ако успееше да ги накара отново да хванат съдбата в собствените си ръце и да се закълнат на Акома, щеше да получи неимоверно ценни воини. Но първо трябваше да ги накара да повярват отново.
— Вие вече не сте на служба — каза тя тихо, почти нежно.
— Но ние сме се клели… — Гласът му премина почти в шепот. — Никой не е предлагал подобно нещо. Ние… Кой би могъл да знае кое е честно? — Люджан сякаш молеше Мара да отсъди кое е правилно, а останалите разбойници разчитаха на него.
Мара внезапно се почувства като неопитната седемнайсетгодишна послушница на Лашима и се обърна към Кейоке за помощ. И старият воин не я подведе. Гласът му остана спокоен, въпреки че изпитваше не по-малка неловкост от Люджан от това изкривяване на традициите.
— Воинът трябва да умре в служба на господаря, иначе губи честта си. Но, както посочи господарката, ако съдбата не е съгласна, човек не може да спори с боговете. Ако те не искат да служите на Акома, гневът им ще се стовари върху дома. Господарката поема този риск от свое и ваше име. Всички ще умрем, със или без намесата на небесата. Но по-дръзките от вас ще се противопоставят на съдбата… — той замълча многозначително — и ще умрат като воини.
Люджан не изглеждаше убеден. Дразненето на боговете можеше да доведе до пълно унищожение. Мизерното съществуване като разбойник поне даваше малък шанс да се реваншира, че не е умрял с господаря си, и да изкачи душата си малко по-нагоре при следващото завъртане на Колелото на живота.
Бандитите споделяха колебанията на главатаря и всеки спореше вътрешно в себе си. Папевайо почеса белега си и заговори замислено:
— Аз съм Папевайо, Първи ударен водач на Акома. Роден съм, за да служа на този дом, но баща ми и дядо ми имаха братовчеди на служба при Шинцаваи, Ведевайо, Анасати… — Млъкна и след като никой не се обади, добави още няколко дома.
Люджан стоеше неподвижно, с притворени очи, но един от бандитите зад него извика:
— Баща ми служеше на Ведевайо. Живях там, преди да постъпя на служба при лорд Серак. Казваше се Алмаки.
Папевайо кимна.
— Този ли Алмаки, който е братовчед на баща ми Папендайо?
Мъжът поклати глава.
— Не, но познавах и него. Наричаха го Алмаки Малкия, а баща ми беше Големия. Но имам и други братовчеди на баща ми, които служеха там.
Папевайо го дръпна настрани и двамата заговориха тихо.
След оживена дискусия бандитът се усмихна широко, а Ударният водач се поклони учтиво на Мара.
— Господарке, това е Торам. Вуйчо му е братовчед на мъж, който се оженил за сестрата на жената на племенника на баща ми. Той ми е братовчед и е достоен да служи на Акома.
