Отново се сгълча: това не беше държането на една Управляваща лейди! Внезапно разбра къде се коренят чувствата й. Въобще не знаеше как трябва да се държи като Управляваща лейди. Липсваше й каквото и да било обучение за управление. Беше храмова послушница, хвърлена в най-смъртоносното състезание в империята.
Спомни си един от ранните уроци на баща си. Колебанията могат само да навредят на човек да действа решително. В Играта на Съвета да се поколебаеш значеше да умреш.
Погледна през завесите към новопридобитите си служители, за да избегне мисленето за тези слабости. Въпреки мърлявите дрехи, изпитите лица и уплашените очи тези мъже бяха войници. Но Мара видя и нещо, което не бе забелязала досега: тези престъпници, дори дръзкият Люджан, бяха уплашени, също като нея. Това й се стори странно, докато не осмисли засадата от тяхна гледна точка. Въпреки че бяха много по-малко от разбойниците, воините на Акома бяха корави ветерани с пълна екипировка. А повечето от сивите воини не бяха виждали свястна храна от години. Освен това бяха въоръжени с грубо изработени или откраднати некачествени мечове и ножове. Само неколцина имаха нещо като щитове и никой не носеше броня. Да, мнозина от тези отчаяни мъже бяха очаквали някои от окаяните им братя да загинат този ден. И всеки се бе чудил дали ще попадне в тази бройка.
Мъжете маршируваха, без да подозират, че ги наблюдава. Лицата им издаваха множество емоции, сред които надежда и страх от разочарование, Мара се отпусна на възглавниците и загледа пъстрата тапицерия на носилката. Как така бе започнала внезапно да вижда тези неща на хорските лица? Нима страхът й бе отключил някакво скрито възприятие? Внезапно присъствието на брат й изпълни съзнанието й, сякаш Ланокота стоеше до нея. Ако затвореше очи, можеше да чуе тихия му шепот: „Порастваш, сестричке“.
Вече не можеше да сдържа сълзите си. Сега хлипането не идваше от мъка, а от оживление, подобно на радостта, когато Лано бе спечелил за последно летните игри в Сулан-Ку. Него ден Мара и баща й се радваха като селяни на трибуните. Не се притесняваха за социален статус и благоприличие. Само че сега емоцията беше десетократно по-силна.
Беше спечелила. Радваше се на първата си победа в Играта на Съвета и преживяването замъгляваше разсъдъка й и я караше да желае нещо по-голямо. За пръв път в живота си разбираше защо великите лордове се борят и дори умират за възможността да спечелят чест.
Усмихна се през сълзи и позволи на поклащането на носилката да я успокои. Никой от противниците й в невидимата игра на цуранската политика нямаше да разбере за този ход. Поне не директно и за известно време. Въпреки че коварството на Минванаби беше намалило гарнизона й до петдесет човека, тя вече командваше повече от двеста. Из цялата империя имаше разпръснати сиви воини, така че можеше да изпрати хората си да вербуват още. Ако изпращането на кутията с перото и въжето й спечелеше още седмица от лорд Минванаби, можеше да разполага с петстотин войници, които да отблъснат следващия му ход. Изпълни я радост. Усещаше вкуса на победата! От спомените й се надигнаха два гласа. Единият беше на обучаващата сестра: „Дете, не се поддавай на изкушенията на властта и триумфа, защото те са временни“. Но Лано я съветваше да оцени постиженията си. „Радвай се на победата, докато можеш, Мара-ани. Радвай се, докато можеш“.
Отпусна се уморено и опита да успокои съзнанието си. Усмихна се в уединението на носилката си, докато робите я отнасяха към къщи в настъпващата вечер. Знаеше, че ситуацията й е почти безнадеждна, но щеше да приеме съвета на Лано. Трябваше да се наслади на живота, докато имаше възможност.
Колелата на каруците скърцаха, нийдрите пръхтяха, прахолякът от маршируващите мъже оцветяваше въздуха в златисто. Залезът преминаваше в сумрак, докато странният керван от дрипави войници приближаваше към именията на Акома.
В осветения от факли главен двор цареше хаос. Пристигането на безстопанствените работници бе създало доста работа за Джикан и хората му, защото трябваше да се намерят места за настаняване и вечеря. А когато дойде и керванът с парцаливите недохранени воини на Люджан, хадонрата вдигна ръце към небето и се примоли боговете да сложат край на този невъзможен ден. Беше гладен и знаеше, че жена му ще го гълчи, защото е изпуснал приспиването на децата, но нареди готвачите да приготвят нов казан с тиза и да нарежат студено месо и плодове. След това, наваксвайки с енергичност не особено впечатляващото си телосложение, започна да записва имената на хората, за да разбере кой има нужда от дрехи и кой от сандали. Кейоке започна да разпределя новодошлите по отряди, а Джикан и помощниците му организираха група роби, която да разчисти пустите казарми и да застеле леглата. Люджан прие ролята на офицер, без да чака официално назначение, и помагаше, когато трябва и със заплахи, за уреждането на нещата.
