Мара скри усмивката си с ръкав. Папе и очевидно хитрият Торам бяха използвали един простичък факт от цуранската култура. По традиция вторите и третите синове бяха свободни да постъпят на служба при други домове. Папевайо третираше сивия воин като младеж и заобикаляше напълно въпроса на Люджан за честта. Мара възвърна сериозния си вид и каза:
— Папе, приеми братовчед си на служба, ако желае.
Папевайо хвана рамото на Торам в братски жест.
— Братовчеде, призован си да служиш на Акома.
Мъжът вдигна брадичката си с новопридобита гордост и потвърди:
— Приемам!
Думите му задействаха останалите бандити, които се струпаха около стражите на Акома и започнаха да търсят общи роднини. Мара отново потисна усмивката си. Воините, както и благородниците, знаеха произхода си поне няколко поколения назад, както и многобройните чичовци, лели и братовчеди, дори само по име. Когато двама цурани се срещнеха за пръв път, започваше дълго осведомяване за здравето на роднините, докато не установяха кой стои по-високо в социалната стълбица. Нямаше почти никакъв проблем след сериозно разпитване хората да намерят обща връзка, която да им позволи да постъпят на служба.
Мара прие ръката на Папевайо и слезе от каруцата. Разбойниците се бяха стълпили на групи около стражите и подвикваха весело въпроси и отговори, докато уточняваха семейните връзки. Люджан поклати учудено глава и погледна Мара. В очите му се четеше одобрение и дори възхита.
— Лейди, хитростта, с която ни плени, беше майсторска… и дори само заради това щях да съм горд да ти служа. Това… — Той махна към развълнуваните мъже. — Това е направо невероятно. — Насмалко да се поддаде на емоциите, така че извърна глава за момент и преглътна тежко. След това я погледна: на лицето му бе надяната типичната маска на спокойствие, но очите му искряха.
— Не знам дали е правилно, но ще служа с радост и ще направя честта на Акома моя. Животът ми е твой, лейди. И дори да е къс, е добре, че отново ще нося цветове. — Очите му бяха вперени в нейните и следващите му думи я впечатлиха с искреността си. — Надявам се обаче да живея още дълги години, господарке, за да мога да ти служа. Защото мисля, че играеш Играта на Съвета. — За момент загуби самоконтрол, очите му се навлажниха, а на лицето му се изписа усмивка. — И мисля, че империята няма да е същата след теб.
Мара не каза нищо, а Люджан се поклони и тръгна към войниците на Акома, за да намери общи роднини, колкото и да са далечни. След това, с разрешението на Кейоке, изпрати вестоносци, които да повикат останалите му хора.
Отначало новодошлите гледаха с недоверие, но скептицизмът им бързо се стопи и също като другарите си и те започнаха да изреждат имена на роднини, за да възвърнат честта си, като постъпят на служба.
Следобедът премина и дърветата започнаха да хвърлят дълги сенки. Жегата намаля. Мара, доволна от деня, загледа как ято птици гагуин се спуска, за да се храни с раздвижилите се насекоми, и осъзна колко е уморена и гладна.
Кейоке, сякаш прочел мислите й, каза:
— Лейди, трябва да тръгваме, ако искаме да стигнем до именията, преди да падне мрак.
Мара кимна. Копнееше за меките възглавници в носилката, а не за грубите чували със зърно. Повиши глас, така че да я чуят всички.
— Командире, да тръгваме. Новите войници на Акома искат баня, топла храна и подслон в бараките, та нощната влага да не мокри завивките им.
Не успя да прикрие сълзите си при радостния вик, който последва. Мъжете, които доскоро бяха готови да се бият срещу нея, сега нямаха търпение да я защитят. Момичето отправи мълчалива благодарност към Лашима. Първата победа беше лесна, но всеки евентуален успех срещу силата на Минванаби и коварството на Анасати щеше да е изключително труден.
Отпусната на възглавниците в носилката, Мара си позволи да въздъхне облекчено. Страхът и колебанията, които бе потискала по време на преговорите с разбойниците, изплуваха зад уединението на завеските. Досега не беше признавала колко е уплашена. През тялото й премина неочаквана тръпка. Знаеше, че сълзите ще съсипят скъпата коприна на робата, и затова подсмръкна и сдържа плача си. Лано се подиграваше на емоционалните й изблици в детството и я дразнеше, че не е цуранка — макар че не се очакваше жените да са толкова сдържани, колкото мъжете.
Спомни си смеха му и факта, че баща й никога не бе демонстрирал каквато и да е несигурност, и затвори очи в опит да се успокои. Сякаш чуваше в главата си гласа на сестрата на Лашима, която я обучаваше в храма. Опознай натурата си, приеми всички аспекти и ще успееш да я овладееш. Отричането на себе си е отричане на всичко.
Подсмръкна отново. Вече и носът й протече. Тя издърпа ръкавите си до лактите и мълчаливо призна истината. Беше ужасена, особено когато мислеше, че бандитите може да са нападнали имението, докато тя ги търси из хълмовете.
