Мара даде знак и леко развеселеният Кейоке избра Аракаси и четирима други за ескорт и нареди на останалите да ги изчакат, без да създават проблеми.
Мара, носачите и подбраните воини влязоха в мрачния тунел.
Първото впечатление беше за влага, мирис на пръст и още някакво по-остро ухание, което очевидно идваше от чо-джа. Голямата арка беше с невероятно деликатна резба, украсена с инкрустирани метали и скъпоценни камъни. Мара си представи колко доволен ще е Джикан, ако успеят да се сдобият с толкова изкусни майстори.
Тунелът тръгна надолу и светлината от входа взе да изчезва и сенките се сгъстиха. Командирът на чо-джа водеше с характерната за расата на чо-джа скорост и хората бързаха да го настигнат. Пъхтенето на робите се усилваше, докато вървяха през странния лабиринт. Тунелите бяха издълбани в земята и укрепени с някакво вещество, твърдо като камък. Звуците отекваха високо и придаваха на скърцащите брони и оръжия неестествено звучене. На кръстовищата имаше странни светещи глобуси, които ги превръщаха в острови от светлина между дългите тъмни участъци. Мара гледаше сферите смаяно, защото в тях нямаше нито масло, нито пламък. Как ли бяха създадени?
След третото кръстовище Мара насочи вниманието си към самите чо-джа. Воините бяха могъщи, със здрави тела и широки рамене, на височина колкото цуранин и половина. Работниците бяха по-ниски и набити, подходящи за задачите си. Имаше и други, по-подвижни, но не толкова впечатляващи като воините. Попита Аракаси за тях и той й отговори, че това са занаятчиите.
Тунелът стана по-стръмен, кръстовищата зачестиха, а миризмата на чо-джа стана по-тежка. След малко проходът се разшири в огромна пещера, осветена от множество глобуси. Мара отметна завесите и загледа удивено. По таваните имаше малки чо-джа, с размерите на петгодишно дете. Прозрачните им крила пърхаха яростно и почти не се виждаха на светлината. Всяко същество пърхаше една-две минути, след което почиваше за същия период. Непрекъснатата промяна караше въздуха да бръмчи с почти музикален ритъм. Аракаси забеляза смайването й и обясни:
— Това са женски работници.
— Нали каза, че имало само мъжки? — попита Мара.
— Не съм ги виждал преди. Но само женските имат крила.
Лакс’л демонстрира остър слух и се обърна към ескорта.
— Съветникът ти е прав, лейди царице. Онези горе са стерилни женски. Те почти нямат разсъдък и единствената им цел е да вкарват въздух в дълбоките нива. Ако не са те, тук долу ще е трудно да се диша.
Преведе процесията на Акома през пещерата, зави и влязоха в нисък тунел, който се превърна в стръмна рампа. Робите носачи се задъхаха. Мара се замисли дали да не нареди смяна, но тунелът внезапно се разшири в залата на царицата.
Царицата на чо-джа беше огромна, поне трийсет стъпки от главата до края на долното й тяло. Беше тъмна, почти черна, и лежеше на един насип. Ако се съдеше по закърнелите й крака, едва ли напускаше това място. Части от тялото й бяха покрити с изящни завеси, а работниците се суетяха около нея и задоволяваха всяка нейна нужда. Високо на гърба й беше долепен едър мъжкар с работническа глава на войнишко тяло и се клатеше над царицата с ритмични движения. Аракаси наклони глава.
— Това е мъжки за разплод, лейди. Непрекъснато работи по един. — Наоколо имаше и други мъжкари, мнозина с шлемове, гледаха групата на Акома с учтиво мълчание. В двата края на помещението имаше по-малки версии на царицата: лежаха по корем, обгрижвани от множество слуги. Аракаси ги посочи и промърмори: — А това са рирари, нисшите кралици, които снасят яйца.
Лакс’л им махна да спрат и нададе серия шумни изщраквания. В залата настана тишина, макар че работниците продължиха да изпълняват задачите си. Носачите спуснаха носилката и Мара се изправи с помощта на Кейоке. Без прикритието на завесите се чувстваше малка и почти изгубена в тази огромна пещера, четирикратно по-голяма от залата на Анасати. Отблизо размерът на царицата беше потискащ. Мара запази спокойствие с усилие на волята, докато един роб я загръщаше с украсено наметало. Опита да не потръпне, когато царицата се втренчи в нея. Тъмните фасетъчни очи бяха абсолютно безизразни.
А след това царицата заговори с тънък нежен глас, изненадващ за огромното й туловище.
— Ти ли си човешката царица?
Мара се поклони леко и бижутата на ръкавите й проблеснаха на скромната светлина.
— Аз съм Мара, Управляваща лейди на Акома. Ние нямаме царици, но аз управлявам дома си, както ти кошера.
Царицата издаде някакво възклицание. Хитиновите й черти не се промениха, но личеше, че е развеселена, а звукът наподобяваше човешки смях.
— Не очаквам вашият вид да се размножава като нас, Мара от Акома. Разказвали са ми за странните ви размножителни ритуали. Аз съм много стара. Но съм чувала само за Управляващи лордове сред хората. Защо ти държиш властта, а не мъжете, които те съпровождат?
Мара обясни, че жените идват на власт само когато в семейството не останат мъжки наследници. Царицата я изслуша внимателно.
