Тя чувстваше подкрепата на Съли до себе си, въпреки че той свали ръката си от рамото й и отстъпи встрани, за да я остави сама. Тия Мария седеше в голямото си червено кресло и галеше Серена, която се беше настанила на възглавничка в скута й. Кученцето беше отпуснало деликатно муцунка върху лапичките си и си почиваше. Не подскочи, когато Лус влезе вътре, а само почти незабележимо повдигна главичка и я изгледа, като някаква напълно непозната.
Високият мъж, на когото тя не знаеше името, стоеше до жената, която твърдеше, че е нейната майка. Лус я изгледа продължително, търсейки в лицето й нещо познато, което да събуди спомените й за нея. Възрастта й я беше заблудила. На снимките Марипоса беше млада, цъфтяща и красива жена. Имаше високите скули на Есперанса, както и самата Лус. Но лицето й беше по-меко, по-европейско, като на баща й Хектор. Лус си даде сметка, че представата й за майка й беше създадена изцяло от снимките. В съзнанието й не изплуваше никакъв личен спомен. Нито един. Тази сурова истина я порази и натъжи толкова силно, че усети как очите й се навлажняват.
Видя също и крехкостта на Марипоса. Тя изглеждаше така, сякаш се крепеше на някаква тънка, невидима нишка, за да не се разпадне. Лус не знаеше, какво се беше случило на майка й през всичките тези години, но беше явно, че е преживяла много и е била наранявана неведнъж.
Но същото можеше да се каже и за моя живот, помисли си момичето и вдигна брадичка настъпателно.
— Къде беше? — попита тя рязко жената, появила се внезапно отново в живота й.
Марипоса трепна, като че ли й бяха ударили шамар, но си пое дъх и пристъпи напред, благодарна, за възможността да поговорят за първи път. Събра длани пред себе си и проговори с мъка, явно се опитваше да подбере най-правилните думи.
— Това е много дълга и мъчителна история — започна тя. — С която не се гордея.
— Вече не съм малко момиче — каза Лус, студена като лед. — Ти го изостави преди много години. Сега съм голяма. Мога да понеса всичко.
Ръката на Марипоса потрепери, когато я вдигна почти несъзнателно към гърлото си. Тия Мария проговори първа:
— Лус…
Високият мъж се протегна и постави ръка на рамото й, за да я накара да замълчи.
Марипоса събра сили и започна отново.
— Може и да е вярно, че ти ще понесеш това, което ще чуеш. Но аз не съм сигурна, че мога да понеса да ти го разкажа. Разбира се, ще опитам. — Млъкна, после вдигна глава и погледна Лус в очите. — Изоставих те, защото бях наркоманка.
Лус се сви, като ударена от думата. Тя предизвика в съзнанието й мрачни и грозни образи, за които не искаше да мисли.
— Чиста съм от пет години. Три години в затвора и две години, откакто съм навън.
— Затвор?
— Да.
Лус вдигна ръце към лицето си, вцепенена, после остави пръстите си да се спуснат по бузите й и да се спрат потресени на гърдите й. Не можеше да повярва на това, което чуваше. Майката, която си беше представяла години наред, съвършената жена на мечтите й, добрата майка, за която Есперанса й беше разказвала истории… Тази жена беше наркоманка, лежала в затвора?
— Лус… — промълви Марипоса, пристъпвайки към нея.
Лус отпусна ръце и я погледна с недоумение, без да си дава сметка, че инстинктивно се беше дръпнала назад.
— Ще се разходиш ли с мен?
— Защо ще искам да се разхождам с теб?
— Защото имаме нужда да останем сами за малко — отвърна Марипоса спокойно. — И защото мисля по-логично, когато съм навън, на чист въздух. Моля те!
Лус отказа да приеме, че двете с майка си имат нещо общо. Погледна към другите в стаята. Всички я наблюдаваха напрегнато.
— Добре — съгласи се предизвикателно тя.
Майка й се протегна към нея, но Лус се дръпна рязко.
— Не ме докосвай.
Марипоса веднага отпусна ръка.
— Съжалявам. Добре, няма да се повтори.
Нервно, притеснени, те извървяха същия път, по който беше минала преди малко Лус — през входната врата и алеята отпред до тротоара, където започнаха странната си разходка. Есента беше изрисувала старите дъбове, които ограждаха от двете страни пустата улица. Тротоарът не беше широк, но те вървяха една до друга и раменете им от време на време се докосваха. Всеки път, когато усетеше допира, Лус се стягаше и се отдръпваше.
Ходеха бавно, в мълчание, за да дадат време парченцата от пъзела на живота им да се съберат в съзнанието им, да се уталожат, също като есенните листа, които се откъсваха от клоните на дърветата и политаха към земята. Въпреки гнева, който изпитваше към жената, която я беше изоставила преди толкова години, Лус не можеше да потисне детинския възторг, който усещаше от време на време в себе си, изумлението от чудото, което се беше случило — че тази жена, която вървеше до нея, беше нейната майка. Струваше й се невероятно. Нереално, сякаш двете вървяха заедно, в някой от сънищата й.
Марипоса имаше по-дълга крачка, но забави хода си, за да се изравни с Лус.
— Превърнала си се, в чудесна млада жена — каза й тя.
— Можеш да благодариш, на абуела за това — отвърна Лус язвително.
— Искаше ми се да мога.
— Можеше, ако си беше направила труда, да се обадиш. Сега вече е прекалено късно, нали?
