Марипоса измина няколко крачки в мълчание, преди да отговори с пресипнал глас:
— Знам. И трябва да живея с това.
Лус не изпитваше съжаление към нея. В този момент осъзна, че има власт над тази жена. Можеше да я нарани с всяка своя дума.
— Защо си била в затвора?
— За трафик на наркотици.
— Трафик? Значи не просто си употребявала. Освен това си и продавала наркотици? — попита Лус с огорчение.
Марипоса не трепна.
— Всъщност, само ги пренасях. През границата. Бях от така наречените „мулета“. Правила съм много неща, повечето тях доста неприятни. Искаш ли още сега да ти разкажа за тях? Или ще бъде достатъчно да ти кажа, че един наркоман е готов да направи всичко, за да си осигури дозата? Заслужавах да отида в затвора. Излежах си присъдата. Чиста съм от пет години.
Лус спря и стисна ръцете си в юмруци.
— Защо не си дойде у дома? — извика тя. — Абуела щеше да ти помогне. И двете щяхме.
Марипоса също спря и затвори очи.
— Няма начин, да ти обясня абсурдността и чудовищността на това, което се случва в мозъка на наркомана. Аз… аз просто не виждах изход пред себе си.
— Но каза, че сега си чиста?
— Да. След като излязох от затвора, се записах веднага на терапия. Мина доста време, преди да изкарам поне един ден, без да се надрусам. Денят се превърна в седмица. Седмицата в месец. Месецът в година. Когато се почувствах достатъчно силна, се опитах да се свържа с вас.
— И защо си си направила този труд? — попита я саркастично Лус. — След всичките тези години?
— За да поискам… не, за да помоля за прошката ви.
Лус скръсти ръце на гърдите си и погледна встрани. Беше стиснала силно зъби от ярост. Нямаше начин да й прости. Как се осмеляваше да поиска такова нещо? Да не смяташе, че ще бъде толкова лесно? Отказваше, да изпитва съжаление към жената до себе си — Марипоса. Никога нямаше да я нарече своя майка. Част от нея искаше тя да страда още — да изпита поне малко от болката, която беше причинила на нея и на Есперанса. Есперанса… Нова мисъл прониза внезапно Лус.
— Абуела знаеше ли, че си жива?
— Не знам.
— Защо ми е казала, че си умряла? — извика отново Лус. Възможността за предателството на баба й, я вбеси повече, от всичко друго и я изкара от равновесие. — Защо ме е излъгала?
— Тя не те е лъгала! — извика и Марипоса, в желанието си, да защити майка си. Лицето й пламна. — Просто не знаеше! Това беше адът, в който я принудих да живее. През цялото това време, да не знае, дали съм жива, или мъртва. Сигурна съм, че не е искала, да те подлага и теб на това — да живееш, като нея, в ада на несигурността. Ти беше малко момиченце, когато си тръгнах. Трябвало е да ти каже нещо. И по-късно, след всички тези години, явно е повярвала, че е истина.
Лус се извърна и заби поглед в някаква невидима точка в далечината. Доколкото познаваше Есперанса, беше напълно възможно, да е станало точно така. Би направила и казала всичко, за да я защити. Странното й поведение, точно преди да умре, решителността й да тръгне за Сан Антонио, загадъчните й думи — „Има много неща, които не знаеш за Марипоса“, — всичко това оживя в съзнанието й.
— Дали все пак е научила истината? — попита тя, без да поглежда към Марипоса. — Че си жива?
— Мисля, че е разбрала малко, преди да умре. Помолих Мария да звънне вместо мен. Да й каже, че искам да я видя. Мислех, че така ще бъде по-лесно, но всъщност причината беше, че се страхувах. Докато са разговаряли, ти си влязла в стаята. Мами — Есперанса — не е искала да научиш истината по този начин, по телефона, затова записала номера на Мария и й казала, че ще й се обади по-късно. Но така и не звънна. Мислех, че просто не иска да ме чува и вижда. Но сега знам, че скоро след този разговор, е починала.
Пред очите на Лус изплува, написания на последната страница на тефтера номер и всичко й се изясни. Есперанса явно беше бързала да го да запише, когато тя беше влязла в стаята. Събитията се навързваха, едно подир друго.
— Да.
— Абуела не ми е казвала, че тия Мария е звъняла.
— Сега всичко това, вече е без значение — каза Марипоса съкрушено. — Искаше ми се да бях звъннала аз. Само ако бях достатъчно смела… Може би щях да имам шанса да чуя гласа й. Поне веднъж, преди да… Щях да я помоля да ми прости.
Лус се обърна и видя Марипоса да стои с клюмнала глава, лицето й беше сгърчено, в неизразима агония. Във всичките си мечти и фантазии, никога не си беше представяла, как майка й плаче. Не можеше да го понесе.
— Марипоса — каза тя, използвайки за пръв път името й. — Абуела щеше да ти прости. Знам, че те обичаше. Винаги говореше за теб с толкова нежност. Тя беше твоя майка. А няма нищо по-силно, от майчината любов. — Болката отново я прониза и не можа да се въздържи: — Или поне така съм чувала.
Марипоса изтри очите си и се усмихна примирено.
— Съжалявам. Знам, че заслужавам този коментар.
Лус сведе поглед към земята. Секундите минаваха и тя се чувстваше зле, заради заяждането си. Не й харесваше да рита някой, който вече беше паднал на земята.
— Всъщност съм сигурна, че щеше да ти прости. Или вече го беше направила. Абуела идваше насам да се срещне с теб.
