Марипоса вдигна рязко глава и копнежът във влажните й очи беше направо болезнен.
— Така ли?!
Лус кимна.
— Тя искаше да направим това пътуване. Не аз. Трябваше да я видиш. Точно след обаждането на тия Мария, започна да се държи, като обсебена, правеше планове, проучваше пътни карти… Никога не я бях виждала толкова твърдо решена да направи нещо. Дори купи кола! Похарчи всеки цент, който беше спестила. — Разсмя се при спомена. — Криеше парите си под матрака.
Лек смях излезе от устните на Марипоса. Тя вдигна ръка да прикрие устата си, но иззад пръстите й Лус видя първата истинска усмивка да разцъфва на все още покритото със сълзи лице.
— Кола? Каква кола?
— Ето тази — отвърна Лус и посочи надолу по улицата. — Виждаш ли я?
Марипоса изви глава, нетърпелива да я зърне.
— Коя е?
— Оранжевият фолксваген „Бръмбар“.
Тръгнаха бързо обратно към къщата. Марипоса се надигаше на пръсти, за да види по-добре, сред редицата коли.
— Виждам я! — възкликна тя и се разсмя като момиченце. Изтича право при Ел Торо.
— Да, тази е.
— Това е Vocho! — каза тя и усмивката отново огря лицето й. — Така наричаме тези фолксвагени в Мексико. Мами ми разказваше често за „Бръмбара“, който имала, когато още била с първия си съпруг, Луис. Това била първата й кола. И тя била оранжева като тази. Наричала я La Monarca.
Лус се засмя, щастлива, да научи нещо ново за баба си.
— Аз нарекох тази, Ел Торо.
Марипоса я погледна замислено.
— Фердинанд?
— Знаеш приказката?
— Разбира се. Фердинанд Бика. Беше ти любимата приказка. Някога ме молеше да ти я чета, почти всяка вечер преди лягане.
— Спомням си книжката — каза Лус. После добави, за да прекъсне нежелания момент на близост с Марипоса: — Но не си спомням, как ми четеш от нея. За малко да я кръстя Фердинанд, но исках да дам на колата име, което да й вдъхва повече сила. Само дето се оказа, че тя наистина е повече Фердинанд, отколкото бик. Не върви бързо и от време на време се разваля. Но поне има характер.
Марипоса се засмя, като си представи картинката.
— Харесва му да поспира и да помирисва цветята, така ли?
— Да — отвърна Лус, неохотно наслаждавайки се на споделения спомен. Постави ръка на дръжката на колата. — Понякога просто сядам вътре, за да помисля. Струва ми се, че усещам присъствието на абуела.
Марипоса внезапно стана сериозна.
— Така ли? — Надникна през прозореца. — Може ли… може ли да вляза вътре? Само за минутка?
— Да, защо не.
Лус бръкна в джоба на палтото си и извади ключовете. Отвори вратата и наблюдаваше, как Марипоса сяда на мястото до шофьора. Изпуфтя нервно и влезе и тя, притеснена, че ще бъде в това тясно пространство с майка си. Отвори прозореца, за да влезе свеж въздух вътре. Известно време двете стояха в неловко мълчание. Лус потропваше с пръсти в скута си, после хвърли бърз поглед през сведените си клепачи към Марипоса. Тя стоеше неподвижно, като вцепенена, с прилежно отпуснати на бедрата си ръце.
— Наистина ли е идвала… да се срещне с мен? — попита най-накрая, поглеждайки Лус с наранените си очи.
— Да. В деня преди да умре я намерих в градината, застанала като статуя. Беше рано сутрин. Не беше в кухнята, както обикновено, леглото й не беше оправено, така че разбрах, че нещо не е наред. Когато я открих, още беше по нощница. — Млъкна, припомняйки си онази сутрин. — Изглеждаше толкова тъжна. Толкова притеснена. Все повтаряше, отново и отново, как веднага трябва да тръгнем за Сан Антонио. След това трябваше да продължим към Ангангео, за да се срещнем с другите роднини. Мислех, че бърза, за да стигнем в Мексико до първи ноември за празненството за Деня на мъртвите. Сега знам, че е бързала да види теб. Каза ми, че има неща, които не знам за теб. Че докато сме на път, ще имаме време да си поговорим за това в колата. Но на следващия ден умря.
Марипоса беше побледняла, докато я слушаше, с широко отворени от вълнение очи.
Лус продължи:
— Ако абуела беше жива, сега щеше да е тук.
Устните на Марипоса се разтрепериха и тя повдигна ръка, за да ги прикрие, и извърна глава.
— Искам да ти покажа нещо.
Лус се обърна и се протегна към задната седалка. Намери кутията с пепелта на Есперанса и внимателно я премести отпред. Усмихна се от вълнение, като видя странната колекция от даровете, с които беше украсена: шантавите и ярки букви на Стейси, се виеха по цялата кутия заедно с няколко красиво изрисувани пеперуди; опаковките от сладкиши и другите закуски, превърнати в хартиени цветя, увехналите невени и мексиканските звезди, бележката за кутията с масло, страницата със записките на Маргарет и чифт плетени розови терлички.
Марипоса погледна кутията, с недоумение.
— Това са тленните останки на абуела.
Жената зяпна от изумление и ахна. Взираше се в кутията като вцепенена, няколко секунди, после избухна в сълзи. Протегна се към нея с треперещи ръце и я взе в скута си.
— Донесла си пепелта й? — попита все още шокирана тя.
