Вече не сдържаше раздиращите я отвътре емоции. Сълзите потекоха свободно по лицето й и въпреки че беше свела глава, не можеше да спре и да скрие задушаващите стонове, които идваха право от сърцето й. Наведе се към Лус и посегна да я прегърне. Момичето застина, за миг се опита да се възпротиви, но пепелта на Есперанса между тях сякаш й нашепваше думите на прошка, които самата тя не беше успяла да каже. Лус се предаде на чувствата си, очите й се навлажниха и главата й се отпусна на гърдите на майка й.
— Съжалявам — каза Марипоса, докосвайки плахо с устни косата й. — Толкова съжалявам.
Докато слънцето залязваше в есенното небе, Лус остана така, в прегръдката й, с пепелта на баба си на коленете си. В преплетените клони на дъбовете над главите им, птичките пееха в гнездата си своите вечерни песни. Сърцето й най-накрая откликна, заслушано в нежните, успокояващи звуци, с които някоя майка там горе приспиваше своето дете.
Последният етап от метаморфозата, се нарича „имаго“. Преди да се появи пеперудата в целия й блясък, какавидата изглежда черна. Но всъщност е прозрачна. При по-близко и старателно вглеждане, могат да се видят крилете на черния монарх с оранжевите отблясъци.
Спокойната гълъбовосиня светлина на зората пълзеше по стените на скромната хотелска стая, когато Лус отвори очи. Все още беше замаяно сънлива, изпълнена с живителното спокойствие на добрия нощен сън. Пробуждайки се постепенно, почувства ръцете на Съли, обвити около тялото си като топло одеяло. Вдиша дълбоко и се опияни от аромата на плът и секс.
Усмихна се леко, сластно и си спомни за историята на Офелия за богинята Шочикетцал, която правела любов с ацтекските воини с пеперуда между устните си. За да се жертват в битките, им обещавала вечен живот, далече, далече в своята планинска градина. Съли беше дошъл да се бори за нея, осъзна изведнъж тя, и се пресегна да погали меките косъмчета по ръцете му. Какво можеше да му обещае в замяна?
Умът й се залута отново, из всичко случило се през изминалия ден. Сред покоя на това свежо утро, можеше да си даде малко време, за да събере парченцата от струпалите се накуп хаотични вчерашни събития. Все още й беше трудно да приеме, че майка й беше жива. Дори сега се запита, дали просто, не го беше сънувала.
Когато с Марипоса се върнаха в къщата след разходката си, вътре цареше неловко мълчание. След като всички в стаята усетиха, че двете жени са постигнали поне някакво примирие помежду си, облекчението беше осезаемо. Най-накрая се разкри идентичността на мъжа, който стоеше като скала до Марипоса, когато тя обясняваше коя е. Казваше се Сам Утринната звезда и се представи простичко като неин „приятел“. Въпреки че от начина, по който я гледаше, Лус си помисли, че чувствата му определено бяха много повече от приятелски. През останалата част от вечерта погледът на Сам се връщаше отново и отново към Марипоса, опитваше се да прецени умората й и настроението й. Съли се държеше по същия начин към Лус.
Беше истинско облекчение, когато тия Мария се появи от кухнята, сушейки ръце в престилката си, и се провикна гръмогласно, което Лус вече разбираше, че беше обичайно за нея, когато искаше да изрази доброто си настроение: „Хайде, да ядем!“
В крайна сметка, споделянето на рецептите на Есперанса събра двете жени напълно. Лус разбра, че тия Мария беше наследила таланта на баба й за готвене. Страстта й към храната беше същата като на Есперанса, а прекрасната й кухня, заемаща половината от малката къща, приличаше толкова много по цветовете си и уханията, които я изпълваха, на кухнята им у дома, че тя застина и ахна, когато прекрачи прага й, и очите й се изпълниха със сълзи. Свежи цветя и билки растяха в керамични съдове на перваза на прозорците, хаванче с чукало стоеше до купа, пълна с авокадо, свинско месо се задушаваше в голяма желязна тенджера, три различни соса къкреха на печката, а от фурната се носеше познатата миризма на тамали.
Лус вдиша дълбоко ароматите на храната от родната си мексиканска култура и усети, как напрежението се свлича от раменете й. Тук се чувстваше у дома си.
Тия Мария се оказа богиня на чилито и подправките. Връчи на Лус престилка и й нареди да разбърква сосовете. Момичето се впусна с желание в задачата си и изпита пристъп на гордост, когато видя как леля й повдига изненадано вежди; гледайки я, как опитва соса „Верде“ и добавя още няколко подправки.
— Какво правиш? — попита я тя.
— Прекалено е лек.
— Прекалено какъв е?
— Абуела винаги казваше, че слабият сос е като слаб мъж — не е добър за силната жена.
Тия Мария отметна глава назад и се смя, докато от очите й избиха сълзи.
— Ай! Тази я бях забравила!
