След като стана ясно, че Лус знае семейните рецепти, двете започнаха шеговита битка, за правилните съставки и подправки в тайния сос „Моле“ на Есперанса. Марипоса, от друга страна, беше с две леви ръце в кухнята. Не можеше да нареже една чушка или да извади костилката на авокадото. Дори изпусна яйце на пода. Но помнеше вкуса на майчините си ястия и играеше ролята на съдия, опитвайки всеки сос. Мария се шегуваше, с неумението на Марипоса да готви, но тя й го връщаше, като я подиграваше, за жалкото състояние на моравата й.
Лус режеше, бъркаше и се смееше, заслушана в закачките на сестрите. Наблюдаваше как различните таланти на Есперанса, нейното ДНК, се бяха разпределили равномерно в дъщерите й — готвенето на Мария, градинарството на Марипоса. Докато готвеха, сестрите разказаха на Лус как на петнайсет години всяка от тях беше отишла с майка си до Свещения кръг високо в планините на Мичоакан, за да отдаде почит на пеперудите монарх, които се събираха там. Тя слушаше и наблюдаваше хилядите емоции, които преминаваха по изразителните им лица, докато описваха със сияещи очи чувството да видиш милионите пеперуди, танцуващи из въздуха пред теб. Дори не можеше да си представи подобно нещо, но беше ясно, че за двете сестри е било едно от най-важните преживявания. Буквално и емоционално това беше преломният момент в живота им.
Беше забележителна нощ, помисли си Лус и въздъхна. Както лежеше в леглото до Съли, докато новата зора проблясваше навън, си припомни всяка дума, всеки жест, всеки поглед от тази важна вечер. Когато Съли се пробуди, ярките слънчеви лъчи вече навлизаха в стаята през тесния процеп на завесите. Той се прозя шумно и протегна ръце над главата си. После потърка очите си и се озърна стреснато около себе си. Лус се усмихна скрито, защото знаеше, че се опитва да проумее къде се намира. После я погледна и целият грейна, когато я видя. Обви ръка отново около нея и я стисна силно.
— Добро утро — каза той и я целуна по челото.
— Добро утро.
— Приятно е да се събуждам в леглото до теб.
— Ммм — измърка доволно тя.
— Добре ли си?
— Да — отвърна Лус искрено. — Но съм объркана. Замаяна. Все още се опитвам да повярвам, че това наистина се случва. Единственото място, където в момента се чувствам сигурна, е в твоите ръце.
— И това е мястото, където трябва да бъдеш.
— Толкова се радвам, че дойде. Благодаря ти.
Той се наведе и я целуна по нослето.
— Удоволствието е мое — отвърна, а очите му блестяха от радост.
— Мислех си нещо. Може би трябва да се прибера у дома с теб. Вече мога да дам пепелта на абуела на Мария и Марипоса. Тя беше тяхната майка. Те могат да решат какво да правят от тук нататък. От тях зависи.
— Ами отиването ти до Мексико?
— Абуела всъщност е искала да се срещна с майка си. Другата част от пътуването е била просто претекст. Вече го разбирам.
— Не съм съвсем сигурен.
— Преживях толкова много неща през изминалите седмици. Нямаш представа.
— Лоши неща ли? — попита той и тревогата пролича в гласа му.
— Не. Но вече не съм същият човек, който бях, когато тръгнах от вкъщи. Вече не знам коя съм точно. И съм уморена, Съли. Липсва ми домът ми в Милуоки, кухнята ми, леглото ми. Искам да се прибера.
Той пак я притисна в прегръдката си. Беше толкова силен, че не си даваше сметка, че Лус направо не можеше да си поеме дъх, но дори и това мечешко стискане я караше да се чувства спокойна и защитена.
— Лус, не можеш да се откажеш сега. Трябва да продължиш.
— Но ти самият ми казваше, че пътуването е прекалено опасно. Че не трябва изобщо да тръгвам, а да си остана вкъщи.
— Това беше преди.
— Преди какво?
— Преди да разбера, колко важно е цялото това нещо. Имаш нужда да бъдеш известно време сама с майка си. Да се прибереш у дома ще означава, че се отказваш, преди целта на пътуването ти да е изпълнена.
Тя въздъхна, все още неубедена.
— Мога отново да тръгна в друго, по-удобно време.
— Каква беше първоначалната причина, да тръгнеш на път — попита я той.
— Да върна пепелта на абуела у дома. Но аз го направих.
— Не, не си.
Лус повдигна глава и го изгледа въпросително.
— Тя казваше, че иска да се върне в Ангангео — напомни й Съли.
— Но…
— Помисли си, мила. Есперанса беше умна възрастна дама. Ако е знаела, че майка ти е жива, тя е знаела и че ще се срещнете тук, в Сан Антонио. Искала е, да направиш това изкачване в планината при пеперудите с майка си. Не с нея. Никога не е имала предвид двете заедно да стигнете до там.
— Но тя каза, че иска…
— Трябвало е да отидеш там с Марипоса.
Лус отпусна глава на рамото му; сърцето й биеше все по-бързо, докато обмисляше думите на Съли.
— Ами ако тя не иска да дойде?
— Попитай я. Но ще тръгне. Мога да се обзаложа.
Тя се извърна по корем, облегна се на лакти и го погледна в очите.
— Чакай да видя, дали съм те разбрала правилно. Казваш ми, трябва да помоля Марипоса, да дойде до Свещения кръг заедно с мен. В Мексико.
— Точно така.
Лус се взираше в него с потрес.
— Кой си ти и какво си направил с моя приятел? — попита го закачливо.
